Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

Чувствам присъствието й, омешано в калта на стотици други призраци, някои от тях скитащи и безвредни, други — обсебени от ярост. Не мога да си представя какво е да си мъртъв; идеята ми се струва странна. Дори след като съм срещал толкова много духове, смъртта си остава мистерия. Все още не съм съвсем наясно защо някои призраци остават на тази земя, а други не. Чудя се къде отиват тези, които си тръгват. Чудя се дали тези, които убивам, отиват на същото място.

Кармел ме разпитва за уроците тук и за предишното ми училище. Изтърсвам някакви неясни отговори. Гледката рязко се сменя със селски пейзаж и минаваме покрай градче, в което половината сгради са прогнили и порутени. Има паркирани коли в дворовете, проядени от години в ръжда. Напомня ми за други места, на които съм бил, и ми хрумва, че съм бил на твърде много места; че може би вече няма никога да видя нищо ново.

— Пиеш, нали? — пита ме Кармел.

— Да, що не.

Всъщност не пия, не точно. Така и нямах възможност да придобия този навик.

— Супер. Винаги се намира по някоя бутилка, но обикновено някой успява да докара и кег с бира в пикапа си.

Тя дава мигач и отбива от пътя към някакъв парк. Чувам заплашителния тътен на водопадите някъде зад дърветата. Стигнахме бързо; дори не обърнах внимание откъде минахме. Бях твърде зает да мисля за мъртвите, и по-специално за едно конкретно мъртво момиче, облечено в красива рокля, обагрена в червено от собствената й кръв.

Парти като парти. Запознавам се с множество лица, които в следващите дни ще се опитвам да свържа с имена, и то безуспешно. Момичетата са развълнувани и се опитват да впечатлят останалите наоколо. Момчетата са се скупчили на групички и са оставили по-голямата част от мозъците си в каните. Някак си изпивам две бири; Третата я ближа вече почти час. Общо взето скука.

„Ръбът на света“ не прилича на ръб на нищо, освен ако не го приемеш буквално. Събрали сме се отстрани на водопадите, върволици от хора, които зяпат как кафеникава вода се стича над черните скали. Честно казано, няма и толкова вода. Някой отбелязва, че лятото било сухо. И все пак проломът, който водата е издълбала през годините, е впечатляващ — пропаст от двете страни и извисяващо се скално образувание в средата на водопада, което бих искал да изкача, стига да имах по-подходящи обувки.

Искам да остана насаме с Кармел, но откакто пристигнахме, Майк Андовър ни прекъсва при всяка възможност и се опитва да ме изпепели с поглед толкова усърдно, че чак се чувствам леко хипнотизиран. И всеки път като се отървем от него, се появяват приятелките на Кармел, Натали и Кейти, които ме гледат с очакване. Дори не съм сигурен коя, коя е — и двете са с черни коси и имат супер сходни черти, чак щипките им за коса са еднакви. Хващам се, че се усмихвам често и имам странния импулс да остроумнича. Слепоочията ми пулсират от напрежение. Всеки път като кажа нещо, те се захилват и се гледат една друга, сякаш взаимно си искат разрешение да се засмеят, и после пак ме поглеждат в очакване на следващия убийствен лаф. Боже, живите хора могат да бъдат толкова дразнещи.

Най-после някакво момиче на име Уенди започва да повръща през парапета и суматохата е достатъчна, за да хвана Кармел под ръка и да се разходим по дървените стълбички. Искам да преминем по мостчето чак от другата страна, но като стигаме средата и се заглеждаме надолу в пенещата се вода под нас, тя спира.

— Добре ли си изкарваш? — пита тя и аз кимам. — Всички те харесват.

Не мога да си представя защо. Не съм казал нищо интересно. Не мисля, че дори има какво интересно да се каже за мен, освен това, което не казвам на никого.

— Може би всички ме харесват, защото всички харесват теб — казвам натъртено.

Очаквам тя да се засмее иронично или да отбележи ласкателството, но тя не го прави. Вместо това просто кима безмълвно, в смисъл че сигурно съм прав. Тя е умна и е наясно със себе си. Чудя се как е ходила с идиот като Майк. Майк от армията на троянците.

Мисълта за армията ме кара да се сетя за Томас Сабин. Очаквах да го видя тук, да се мръщи до някое дърво и да следи всяко мое движение като влюбен ученик, но не го виждам. След всички кухи разговори, които проведох тази вечер, той започва малко да ми липсва.

— Щеше да ми разказваш за призраци — казвам.

Кармел премигва и се усмихва.

— Щях.

Тя прочиства гърло и започва да разказва, доколкото може, като излага техническите подробности от партито миналата година: кой е бил там, какво са правили, кой с кого бил дошъл. Предполагам, иска да придобия пълна и реалистична картина. Сигурно някои хора имат нужда от това. Аз лично предпочитам да запълвам сам празните места и да си доизмислям. Сигурно така историите ми стават по-интересни, отколкото наистина са.