Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

Чувам тупване и осъзнавам, че съм изпуснал нещо. Звукът е от камата, която се удря в дъното на раницата. Знам, че той е преследвачът ми, и чувствам облекчение, че съм бил прав. В същото време приемам факта, че има телепатични способности, за леко объркващ.

Срещал съм телепати и преди. Някои от приятелите на баща ми имат такива способности в различна степен. Той често казваше, че това може да е от полза. Аз основно го намирам за отблъскващо. Когато за пръв път се запознах с един негов приятел, Джаксън, когото сега доста харесвам, облепих вътрешността на бейзболната си шапка с алуминиево фолио. Какво? Бях на пет. Мислех, че върши работа. Но сега нямам под ръка нито шапка, нито фолио, затова се мъча да мисля слабо… каквото и да значи това.

— Ти кой си? — питам. — Защо ме следиш?

И тогава се сещам. Той е дал следата на Маргаритката.

Някакво момче с телепатични способности, на което му се иска да види малко екшън. Защо му е иначе да ме следи? Как иначе ще знае кой съм? Той ме е чакал. Чакал ме е да се появя в училището, като някаква шантава змия в тревата.

— Искаш ли да хапнем нещо? Умирам от глад. Не те следя чак толкова отдавна. Колата ми е малко нагоре по улицата.

Той се обръща и тръгва, протърканите краища на крачолите на дънките му метат тротоара. Ходи като наритано куче, с наведена глава и ръце, натъпкани в джобовете. Не знам откъде е изкопал прашното си зелено яке, но предполагам, че е от някой магазин за неизползвани военни униформи.

— Ще ти обясня всичко, като стигнем — казва той през рамо. — Хайде, идвай.

Не знам защо тръгвам след него, но го правя.

Той кара Форд Темпо. Боята на колата е в около шест различни нюанса на сивото, а двигателят звучи като много ядосано хлапе, което се прави, че кара моторница във ваната. Води ме в някакъв суши бар, който отвън изглежда като страшна дупка, но вътре е поносимо.

Сервитьорката ни пита каква маса искаме: традиционна или обикновена. Оглеждам се и виждам няколко ниски маси с постелки и възглавници около тях.

— Обикновена — казвам, преди психарят с военното яке да се надъха.

Досега не съм ял кацнал на коленете си, и точно в момента не ми се иска да изглеждам толкова неловко, колкото се чувствам. Като му казвам, че никога не съм ял суши, той поръчва и за двама ни, с което никак не ми помага да се отърва от това чувство за дезориентация. Сякаш съм в плен на един от онези сънища, в които се гледаш отстрани как вършиш глупости и крещиш на себе си, че вършиш глупости, но сънното ти „аз“ продължава да прави каквото си знае.

Момчето през масата ми се хили идиотски.

— Видях те днес с Кармел Джоунс — казва той. — Не си губиш времето.

— Какво искаш? — питам.

— Само да помогна.

— Нямам нужда от помощ.

— Веднъж вече ти помогнах.

Той се навежда над храната, която пристига — две чинии с мистериозни кръгчета, в едната панирани, в другата покрити с малки оранжеви точици.

— Пробвай ги — казва той.

— Какво е това?

— Филаделфия рол.

Оглеждам чинията скептично.

— А оранжевото какво е?

— Хайвер от треска.

— Какво, по дяволите, е хайвер от треска?

— Яйцата на рибата.

— Не, мерси.

Толкова се радвам, че има „Макдоналдс“ през улицата. Рибешки яйца. И какъв е този, по дяволите?

— Аз съм Томас Сабин.

— Спри да правиш така.

— Извинявай — ухилва се той. — Просто при теб е толкова лесно. Знам, че е невъзпитано. Освен това наистина не мога да чета мисли постоянно.

Той натъпква в устата си цяло руло от сурова риба, осеяно с рибешки яйца. Опитвам се да не дишам, докато той дъвче.

— Обаче наистина вече ти помогнах. Армията на троянците, сещаш ли се? Когато тия се появиха зад теб днес. Кой ги прати тази мисъл? Предупредих те да внимаваш с тях. Пак заповядай!

Троянската армия. Точно това си помислих, когато Майк и компания застанаха зад мен на обяд. Но сега като се сещам, не знам как ми хрумна това. Бях ги забелязал само с периферното си зрение. Армията на троянците. Това хлапе е навряло мисълта в главата ми толкова недоловимо, колкото бележка, закачена на видно място.

А сега ми обяснява колко е трудно да изпращаш такива сигнали, как му пламвала главата в началото, докато се е учил.

Звучи сякаш се мисли за мой личен малък ангел хранител, или нещо от сорта.

— И за какво да съм ти благодарен? — казвам ядно. — За остроумието ти? За това, че вкара личните си преценки в главата ми? Сега ще има да се чудя дали съм решил, че тези типове са скапаняци, защото наистина така мисля, или защото ти така мислиш.