Томас Энгер - Мнима смърт

— Права си — отговаря Хенинг. — Полицията може да докаже единствено това, че си се опитала да натопиш Махмуд Мархони, но…

— Какви доказателства имаш за това? — прекъсва го тя. — Лепенка на раницата ми?

— Сама по себе си тя не доказва много, но ако наредиш достатъчно клечки една до друга и ги запалиш, ще лумне силен огън. Когато споделя всичко, което знам, с детектив Бругелан, той и колегите му ще прегледат всичко, което си казала и направила през последните няколко години. Ще изтърбушат живота ти. Ще анализират всичко — всеки имейл, всеки есемес, всяка касова бележка и сметка. Ще направят всичко по силите си, за да те свържат по някакъв начин с едно убийство и една подозрителна смърт. И когато от лабораторията изпратят токсикологичния доклад, полицията ще научи, че в тялото на Стефан има „Орфирил“. Косвените улики ще станат толкова много, че ще трябва много да се потрудиш, за да не те арестуват. Едно драже не доказва нищо, както правилно посочи, но спомни си случая „Ордерюд 16 16 Случаят „Ордерюд“ — тройно убийство, извършено в Норвегия на 22 май 1999 г. — Б.пр. “. Четирима души отидоха в затвора заради един чорап.

Анете мълчи. Хенинг я поглежда и се опитва да имитира ледената й усмивка.

— Какъв е смисълът да бъдеш гений, ако никой не знае? — казва той, имитирайки гласа й. Тя го поглежда. — Всички искаме признание за това, което сме направили. Искаме аплодисменти. Това е нещо характерно за човешките същества. Затова ми даде сценария. Искаше да разбера. И аз разбрах. Разбрах, че си планирала всичко и съм много впечатлен. Но не очаквай аплодисменти. Не от мен, не от когото и да било.

Анете продължава да го пронизва с поглед. Хенинг се обръща и вижда, че опечалените вече излизат от църквата.

— Както каза, Анете, истерията всеки момент ще започне.

Тя се смее на забележката му.

— Уау — казва Анете, клатейки глава. Отново се приближава до него. Взима дражето от ръката му и го хвърля в устата си. — Знаеш ли кой ме научи, че са най-вкусни, когато ги дъвчеш наведнъж? — Анете демонстративно схрусква бонбончето. — Сигурна съм, че ще откриеш, след като си толкова умен — казва тя, без да чака отговор. Дълго време го гледа. След това се усмихва и минава покрай него. Насочва се към погребалното шествие. Хенинг я проследява с поглед. Анете крачи по тревата, минава покрай опечалените и кимва на неколцина познати, но не се присъединява към шествието. Вместо това продължава нататък, бавно и спокойно. Сякаш няма никакви грижи.

„Може и да е права“ — мисли си Хенинг. Вече не я вижда, а гробището се изпълва с хора, облечени в черни дрехи. Може би никога няма да могат да докажат, че е виновна за смъртта на двама души. Защото не си е признала, нито днес, нито вчера в палатката в парка „Екеберг“, а доказателствата срещу нея са косвени.

Ярле Хьогсет обича да казва: „Полицаите рядко получават престъпления в кутии, завързани с панделки.“ Понякога нещата са ясни: доказателствата са неоспорими, извършителят си признава или спонтанно, или заради натрупалите се срещу него доказателства, а понякога на процеса версията на обвинението е много по-логична, отколкото обясненията на обвиняемия. Така стоят нещата и те завинаги ще останат същите.

Но Хенинг не изпитва никакви колебания. Той е видял истината в ледените очи на Анете. А по време на едно разследване могат да се случат много неща. Могат да бъдат открити нови доказателства. Да се появят нови свидетели, които да дадат показания, инкриминиращи Анете. Тя ще трябва да отговаря на много въпроси, а е трудно всеки път да отговаряш едно и също, особено ако въпросите са сложни, независимо колко си умен.

Хенинг остава в двора на църквата за погребението. Не вдига глава и не обръща внимание на това, което говори пастора. Слуша единствено тогава, когато пеят:

Хенинг стиска зъби и преглъща лошите спомени и болката, въпреки че постоянно вижда Юнас в мислите си. Чувства, че най-накрая може да се сбогува с него. Досега не е бил готов за това. Тогава не е успял да го направи, защото не е могъл, не е искал да приеме, че Юнас никога повече няма да го събуди рано сутрин, още преди слънцето да е изгряло, никога повече няма да се гушка, гушка, гушка в него, докато не започнат детските сериали по телевизията.

„Трудно ми е да съм благодарен за това, което имах — мисли си той. — Трудно ми е да си спомням всеки ден, всеки миг, вместо да оплаквам това, което никога няма да бъде. Но ако успея да се убедя, че шестте години, прекарани с Юнас, са най-добрите години в живота ми, това е едно добро начало.“