Томас Энгер - Мнима смърт

Тя вдига вежди.

— Какво, по дяволите, имаш…

— Страдаш от епилепсия, нали?

Анете премества тежестта си от единия крак на другия.

— Може ли да погледна в раницата ти?

— Какво? Не.

— На епилептиците често им предписват „Орфирил“. Обзалагам се, че в раницата ти има „Орфирил“ — казва Хенинг. — Или ти е свършил?

Анете не отговаря, но го поглежда така, сякаш я е наранил дълбоко.

— Таблетките „Орфирил“ изглеждат така — казва Хенинг и изважда пликче с дражета „Кнот“ от джоба на костюма си. Бърка вътре и изважда едно малко, бяло бонбонче.

— Разбрала си, че Стефан е казал на родителите си за убийството, гарантирайки дълги присъди и за двама ви. Видяла си възможност да направиш така, че Стефан да поеме цялата вина. Или това е бил планът ти още от самото начало?

— За какво, по дяволите, говориш?

— Стъпих върху едно от тези, когато открих Стефан мъртъв в леглото си — казва Хенинг и й показва дражетата. — Когато хапчета „Орфирил“ се смесят с алкохол, се получава смъртоносен коктейл. Но само Стефан е глътнал хапчета „Орфирил“, нали? Ти си глътнала една шепа дражета „Кнот“. Хммм, вкусно. Нали обичаш да ги ядеш всичките наведнъж? Единственият проблем е, че понякога дражетата падат от пликчето или от ръката ти, когато се опитваш да пъхнеш в устата си цяла шепа.

Анете клати глава и вдига ръце.

— Не разбирам за какво говориш. Тръгвам си.

— Знам защо ме закара до парка „Екеберг“ — казва той и тръгва след нея. Тя се обръща и го пронизва с поглед. — Била си нервна. Знаела си, че Стефан е казал нещо на родителите си. Страхувала си се, че може да им е разкрил това, което наистина се е случило. Че може да им е казал името на своя съучастник. Не си могла да питаш самия Стефан този следобед, защото той е щял да заподозре нещо — че не възнамеряваш да се самоубиеш с него например. Затова ми предложи да ме закараш: това ти даде причина да бъдеш там и да откриеш какво знаят родителите му. Затова се появи в палатката.

Анете скръства ръце и понечва да каже нещо, но се отказва.

— И какво изпълнение само — продължава Хенинг. — Знаела си, че Ингвилд не те познава. Знаела си за изнасилването на Ингвилд, защото Стефан ти е казал. Знаела си и това, че тя е ходила на курсове по самозащита, че има електрошоков пистолет и че е обучена да реагира агресивно, когато някой я приближи откъм гърба. Точно както направи ти в палатката. Такъв трогателен жест, да поставиш ръка на гърба й, а не около гърлото й. Искала си да покажеш, че й съчувстваш, но го направи, защото знаеше каква ще бъде реакцията на Ингвилд — че ще използва електрошоковия пистолет върху теб. Какъв по-добър начин да свалиш подозрението от себе си от това да станеш следващата й жертва, дори да оцелееш?

Анете извръща очи, но не преди Хенинг да прочете в тях, че всичко това е вярно, въпреки че тя все още запазва самообладание. Убеден е, че е ходила повече от веднъж в апартамента на Ингве и Ингвилд. Точно затова е спуснала завесите. Знаела е, че апартаментът от другата страна на улицата е твърде близо и освен това е знаела, че съседите са любопитни клюкари. Всеки път, когато входната врата се отваря, завесите на госпожа Стеен помръдват. Точно затова входната врата е оставена открехната. За да не я види никой.

Анете се почесва по бузата и отмята назад няколко кичура коса, влезли в очите й. Хенинг продължава:

— След като си убила Хенриете, ти си опитала да натопиш приятеля й. Мъжът, спечелил сърцето й. Опитала си да го изиграеш точно така, както е описано в сценария, за да оневиниш себе си. Не се получи точно така, но признанието на Стефан и неговата смърт свършиха същата работа. Помислила си, че си се сетила за всичко, Анете, но си пропуснала няколко неща.

Хенинг отново прави драматична пауза. Но сякаш тя няма никакъв ефект. Анете го гледа с безизразен поглед.

— Стефан — казва Хенинг и чака още няколко секунди. — От къде е знаел, че Хенриете ще бъде в палатката през нощта на убийството?

Оставя въпроса да увисне във въздуха. Анете мълчи.

— В деня на убийството не са били изпращани есемеси от телефона на Стефан на телефона на Хенриете. Или обратното. Знам това, защото проверих.

Анете не реагира по никакъв начин, просто продължава да го гледа. Лицето й е безизразно, а дишането й равномерно.

— Но има регистрирано обаждане от телефона на Стефан на твоя телефон в деня на смъртта му. Продължило е тридесет и седем секунди. Тогава ти е казал, че си е признал за убийството, нали? Затова ли си отишла у тях? За да ограничиш щетите?