Томас Энгер - Мнима смърт

Надява се, че ще разбере след около два часа.

Църква „Рис“ е била осветена през далечната 1932 г. Това е една красива каменна сграда, построена в римски стил. Трите църковни камбани вече бият, когато таксито на Хенинг пристига. Той излиза и се смесва с опечалените.

Влиза в църквата и му подават листовка с програмата на службата, върху която грее усмихнатото лице на Хенриете Хагерюп. Разпознава снимката. Миналата седмица я е видял на импровизирания олтар в двора на института. Хенинг си спомня, че тогава му се е сторило, че Хенриете изглежда интелигентна. Сяда на една пейка в дъното и се опитва да не зяпа останалите опечалени. Не иска да разговаря с никого. Още не.

Церемонията е красива, тържествена, смирена и тъжна. Монотонният глас на пастора изпълва църквата, придружен с подсмърчане и тихи хлипове. Хенинг се опитва да не мисли за последния път, когато е бил в църква, последния път, когато е слушал как хора оплакват смъртта на дете, но тези мисли са невъзможни за пренебрегване.

Петнадесет минути след началото на службата той става и излиза. Атмосферата, миризмата, звуците, черните дрехи, лицата… всичко това го връща две години в миналото, когато е седял в друга църква, този път най-отпред, чудейки се дали ще се възстанови, дали ще може отново да стане човек.

Когато излиза в двора на църквата, Хенинг осъзнава, че все още не знае отговора. Не иска да мисли за това, което му предстои, за бъдещето, за недовършената работа, която все отлага заради ужасяващите спомени. Но сега, когато знае, че мозъкът му отново работи, той не може да я пренебрегва повече. „Трябва да направя нещо — мисли си той. — Трябва да направя нещо за тази постоянна болка в гърдите, за този ужасен часовников механизъм, който тиктака в мен. Той никога няма да ме освободи, никога няма да позволи на земята да ме погълне, никога няма да ме остави да притворя очи с чувство на добре свършена работа. Защото знам, че съм прав.“

Разхлабва вратовръзката си и се наслаждава на свежия вятър, който охлажда лицето му. Отдалечава се от входа. Гласът на пастора се чува през отворените врати. Вижда градинар, който подрязва тревата около един гроб наблизо. Хенинг решава да се разходи сред надгробните плочи. Тревата под краката му е току-що окосена, мека и зелена, а всички храсти са изрядно подрязани.

Насочва се към задния двор на църквата, където надгробните плочи са подредени като зъби. Отдавна не е ходил на гроба на Юнас, но тази мисъл изчезва в мига, в който я вижда.

Анете стои пред правоъгълната дупка в земята, където след малко ще спуснат ковчега на Хенриете Хагерюп. Дори сега носи своята раница. Хенинг решава да се приближи, а стомахът му се свива на кълбо от нерви. Наоколо няма никой друг. Анете е облечена в черна риза, черна блуза и черен пуловер.

Тя се обръща малко преди Хенинг да я достигне.

— Значи и на теб ти писна да стоиш вътре, а? — казва тя и се усмихва.

— Здравей, Анете — отговаря Хенинг, спира до нея и поглежда надолу в дупката.

— Мразя погребенията — започва тя. — По-добре е да се сбогуваш така, на гроба, преди да почне истерията.

Той кимва. Известно време двамата мълчат.

— Не очаквах да те видя тук — казва Анете и най-накрая го поглежда. — Скука?

— Не — отвръща Хенинг. — Трябваше да дойда.

— Какво имаш предвид?

Той прави още една крачка към дупката и отново поглежда вътре. Припомня си поемата на Колбейн Фалкейд 15 15 Колбейн Фалкейд (роден 1933 г.) — популярен норвежки поет. — Б. пр. , която Vamp са превърнали в песен:

„Двадесет и три години“ — мисли си той. Хенриете Хагерюп е живяла само двадесет и три години. Чуди се дали изобщо е имала време да почувства, че е жива.

Хенинг бръква в джоба на якето си.

— Помислила си, че си се сетила за всичко — казва той и поглежда Анете в очите. Усмивката й изчезва, а крайчеца на устата й увисва надолу в тревожна гримаса. Хенинг вижда, че е изненадана от думите му. Добре, точно това е искал да постигне. Изчаква няколко секунди за драматична пауза.

— Какво?

— Отначало не можех да разбера защо изведнъж стана толкова любезна и услужлива. Закара ме до парка „Екеберг“ в най-големия порой. Тогава смъртта на Стефан още не беше публично достояние. Но ти знаеше за нея. Знаеше, защото си била последният човек, който го е видял жив. Знаеше, защото си го убедила да отнеме собствения си живот.