Томас Энгер - Фантомна болка

Хенинг стреснато се събужда, сяда в леглото и оглежда стаята за пламъци. Но не чува пращене на огън и вратата е непокътната.

Тези проклети сънища.

Отново ляга и чака димният детектор над главата му да примигне. Някъде в далечината вие сирена. „Някъде винаги вие сирена — мисли си той. — Винаги има някой, чийто живот ще бъде променен завинаги от нещо, случващо се в момента. Всеки път, когато затваряме очите си, не можем да бъдем сигурни, че ще ги отворим отново. Всеки живот може да се промени за частица от секундата.“

Веднъж Юнас му е задал въпрос — правел го е често, особено преди лягане. Понякога въпросът е бил прост, като например защо стените са бели, или пък сложен, като този за мъжа, когото са видели на връщане от детската градина да спи на една пейка в парка „Биркелунден“. Но е можело да бъде и нещо дълбоко. Понякога Хенинг е виждал мисли, изписани в очите на сина си, които са обърквали детето и които то не е помнило достатъчно дълго, за да изрази под формата на въпроси. Но вечер тези въпроси са идвали.

— Тате, мразиш ли мама?

Няма нищо необичайно в това, което се е случило между Нора и Хенинг. Случва се всеки ден по целия свят. Хора се запознават, влюбват се, разлюбват се и отново се влюбват. Вършат глупости или преживяват неща, които правят съвместния им живот невъзможен. Така че се разделят, често, за да започнат живот с друг човек. Или не. Нищо необичайно. Но понякога мисълта, че е трябвало да се случи точно на него, го задушава. Защо е трябвало да се случи на него? Защо е трябвало да се случи на Юнас?

— Мама ли ти каза това?

— Не, но…

Хенинг се обръща, обляга се на лакти и поглежда Юнас. Но колкото повече мисли над въпроса, толкова по-труден става отговорът. Мигът сякаш продължава вечно. Накрая Хенинг отвръща:

— Не мразя мама, Юнас.

Тези четири думи и нищо повече. Без обяснение. Просто едно твърдение. Като дете, което отговаря „защото така“, когато го попиташ защо е нарязало вестника на парчета с ножица. Хенинг не си спомня колко дълго е лежал така, облегнат на лакти, взрян в Юнас. Може би завинаги?

Силен звън и ярка светлина го изтръгват от спомена. Поглежда към нощното шкафче, където мобилният му телефон вибрира. Хенинг се пресята и го взима.

— Ало?

— Здравей. Нора е.

Хенинг чува гласове около нея. Напрегнати гласове. Сяда в леглото.

— Какво има?

— Ивер — отговаря тя с треперещ глас. — В болницата е. Бил е нападнат и пребит.

— Какво?

— В кома е.

Челюстта на Хенинг увисва. Той затваря очи.

— Къде си?

— В болница „Улевал“.

— Добре — казва Хенинг и става от леглото. — Идвам.

Ивер, в кома, пребит от бой. „Имайки предвид какво разследваше, това няма как да е съвпадение“ — мисли си Хенинг и хвърля двеста крони на седалката на таксито. Влиза в болницата. Върви толкова бързо, колкото може, стиснал зъби от болка. Насочва се към спешното отделение. Полираният под се люшка пред очите му. Минава през двойна врата и вижда роднини на пациенти, бели стени и картини, доктори, сестри и чистачки. Не поглежда никого в очите, докато не вижда Нора.

Тя става от стола и се приближава. Дори от разстояние Хенинг вижда, че очите й са зачервени. Тя не спира, а направо го прегръща и се притиска в него.

Господи, как се притиска в него.

Стоят прегърнати дълго време. Хенинг чувства как тялото му се стопля. Старите спомени се събуждат. Картини, които не иска да вижда, и мигове, които не иска да преживява отново. Но колкото и да опитва, той не може да забрави годините, прекарани заедно с Нора. Време, което е толкова далечно, че вече нищо не може да ги събере отново. Хенинг се мрази за това, че сълзите й му причиняват болка и още повече заради това, че Нора плаче за друг.

— Какво казаха докторите? — пита той и я пуска.

Тя подсмърква и клати глава.

— Още не знаят нищо.

— Значи още е в кома?

Нора кимва и бърше сълзите от бузите си. Отиват до един от диваните и сядат.

— Кой го е открил?

— Някаква възрастна жена, живееща наблизо. Шумът я събудил и решила да погледне навън.

— Но не видяла извършителя?

Нора отново клати глава, вдига ръце към устата си и стиска очи. Нови сълзи се търкулват по бузите й.

— Ти как разбра? — пита Хенинг.

— Ивер дошъл в съзнание за кратко, когато го докарали тук.

— Казал ли е нещо друго?

— Доколкото знам не.

Хенинг кимва. Сестра минава покрай тях.

— Дойде ли някой от полицията?

— Да, но си тръгна.

Хенинг вдишва дълбоко и се оглежда, но не вижда нищо друго, освен Нора.