Томас Энгер - Фантомна болка

Няколко секунди мълчание.

— Сега?

— Да, сега. Трябва да говоря с теб.

— Шегуваш ли се? Толкова рано сутринта?

— Нямаше да съм тук толкова рано, ако не беше спешно — излайва Хенинг.

Отново мълчание, последвано от раздразнено изсумтяване.

— Една минута. Трябва да се облека.

Докато чака, Хенинг се оглежда нетърпеливо. След малко го пускат вътре и той изкачва стълбите до третия етаж. Миризмата на подправки става все по-слаба колкото по-високо се качва. Грьонинген го посреща на прага на апартамента си.

— Имаш ли някаква представа колко е часът? — пита той.

Хенинг кимва, но не казва нищо, защото е останал без дъх.

— Бях на работа до след полунощ — продължава Грьонинген.

— Значи си заспал малко преди моят работен ден да започне — отвръща Хенинг невъзмутимо. — Снощи един мой колега беше жестоко пребит. Струва ми се, че знаеш от кого.

— Аз?

— Вчера видя ли мъж с дълга коса и кадифено яке да разговаря с шефа ти?

Грьонинген се замисля, почесвайки се по темето. Очите му са подпухнали от съня.

— Кога е било това?

— Около десет и половина. Малко след това бил нападнат на път за вкъщи.

— По дяволите, Юл. Предупредих те.

— А аз предупредих него да не бъде толкова самоуверен, колкото е обикновено, но явно не ме е послушал. Ще ме поканиш ли да вляза?

Грьонинген дълго се колебае, преди да кимне и да отвори вратата.

— Малко е разхвърляно.

— Приличам ли на човек, на когото му пука?

— Не, не приличаш.

— Бих изпил една чаша кафе, ако не те затруднявам.

— Имам само разтворимо.

— Идеално.

Хенинг събува обувките си. В коридора има планина от обувки, чорапи и палта.

— Не разтребвам, когато съм зает — обяснява Грьонинген и пълни един чайник с вода.

Хенинг прескача планината.

— С какво си зает?

— Пиша слово. За погребението.

— Да, разбира се. Кога ще бъде то?

— Вторник. В Тьонсберг.

— Доста скоро.

— Да. Вероника искаше да го насрочи за първата възможна дата, за да й се махне от главата.

Хенинг кимва към дневната, намеквайки, че ще го изчака там. Отнема му известно време, за да си намери място на износения черен диван. Все пак успява, сяда и се оглежда. Вижда парченца чипс, набити между нишките на килима. Подът е покрит с капачки от бирени бутилки, празни шишета и кенчета. Осемнадесеткилограмова гира е направила дълбок отпечатък в килима под масичката за кафе. На стената са закачени снимки на мазни културисти, застанали в смешни пози. Има и плакат на филма „Терминатор“ с Арнолд Шварценегер.

Грьонинген влиза и сяда в креслото до дивана.

— Благодаря — казва Хенинг и отпива от горещото кафе.

— И така, какво се е случило? — пита Грьонинген.

Хенинг му разказва за срещата на Ивер с Кент Хари Хансен и посещението му в „Асгард“ по-късно същата вечер.

— Според Ивер, Хансен бил доста ядосан.

Грьонинген изведнъж го поглежда така, сякаш е събрал две и две.

— Какво? — пита Хенинг.

— Не, аз просто…

Той млъква.

— Какво? — повтаря въпроса си Хенинг.

Грьонинген дълго се колебае, преди неохотно да отвърне:

— Когато Кент Хари дойде във фитнеса вчера, беше бесен, но никой не знаеше защо.

— Каза ли нещо?

Грьонинген клати глава.

— Просто влезе в офиса и тресна вратата след себе си.

— Разбра ли защо е бил в такова лошо настроение?

— Не. Тръгнах си малко след това.

— Някой от присъстващите да се е хвалил, че е пребил журналист?

— Не. Но нямаше да ти кажа и да беше.

Хенинг кимва бавно, след което решава да смени темата.

— Знаеш ли дали Туре е имал врагове в затвора?

Грьонинген го поглежда учудено.

— Нямам представа — отговаря той. — Защо питаш?

— Просто не мога да разбера защо Туре искаше да говори точно с мен. Журналистите в Норвегия не са толкова много, а тези, които пишат за престъпния свят, са още по-малко, така че е възможно да е знаел кой съм, преди да го хвърлят в затвора. Но откъде е знаел, че съм се върнал на работа?

Няколко секунди Грьонинген го гледа, след което се извръща.

— Туре не е имал достъп до интернет в затвора. И ти си единственият човек, който го е посещавал, ако не броим Вероника.

Очите им отново се срещат, но Грьонинген пак се извръща.

— Ти ли му каза, че съм се върнал на работа?

— Аз? Не.

Хенинг не отговаря, но го поглежда в очите.

— Туре знаеше ли кой съм, преди да отиде в затвора?

— Нямам представа.

Хенинг въздъхва. „Така няма да стигна доникъде — мисли си той. — Всяка врата се затръшва в лицето ми.“