Томас Энгер - Фантомна болка

— Хитро — казва Хенинг на глас. — Туре Пули беше диабетик. И имаше много пиърсинги.

— Какво от това?

— Когато се срещнахме, го попитах дали е свикнал да се инжектира с инсулин. Той отговори, че вече почти не усеща иглата.

Хенинг се усмихва. Хитър план, наистина.

— По-рано днес говорих с приятелката му. Тя ми показа рисунката, оставена от Бренден под възглавницата й. Напредвате ли?

— Какво имаш предвид?

— Направихте ли фоторобот на мъжа, споменат от Бренден? Знаете ли кой е?

— Още не — отговаря Бругелан. — Но работим по въпроса.

Хенинг кимва.

— Кога мога да напиша, че Туре Пули е бил убит?

— Още не сме сигурни в това, Хенинг. А не трябва да правиш предположения, защото извършителите могат да надушат нещо и да изчезнат.

— Ок — въздъхва Хенинг.

След като затваря, се заслушва в тишината, възцарила се в апартамента. Има лошо предчувствие за това. Бругелан не е категоричен, но Пули най-вероятно е бил убит. Отровен. Но дали ще успеят да открият следи от отровата? Окончателният доклад от аутопсията ще бъде готов най-рано след два месеца. Но дори и да открият следи от отровата, как ще докажат вината на хората, накарали Бренден да убие Пули?

Хенинг отново включва програмата FireCracker 2.0, но 6tiermes7 не е онлайн. Мобилният му телефон иззвънява. Есемес от Ивер.

„Съжалявам. Нищо от Асгард. Ивер.“

Хенинг веднага го набира. „Две глави са по-добри от една“ — мисли си той и вдига телефона до ухото си, чакайки Ивер да отговори. Но след няколко секунди се включва гласовата му поща. „Сигурно в момента говори с някой друг — мисли си Хенинг. — Може би с Нора, за да й каже, че след работа ще намине. Или пък да я попита дали може да намине още сега.“

Да мисли за Нора и Ивер не би трябвало да е толкова болезнено. Но всеки път сякаш някой го удря с юмрук в гърдите. Не може просто да изтрие бившата си съпруга като печатна грешка.

Хенинг изчаква няколко минути, след което отново звъни на Ивер. Същият резултат. Поглежда часовника си. Единадесет без петнадесет. Отива в банята и мие зъбите си, сменя превръзките на краката си и звъни на Ивер за трети път. Отново се включва гласовата поща.

„Няма значение“ — мисли си Хенинг и решава да си легне.

Ивер вдишва дълбоко веднага след като излиза от „Асгард“. Навън се чувства по-добре и… по-чист, въпреки че лятната нощ продължава да бъде влажна и задушна.

Опитва се да изглежда незабележим. Не иска да срещне някой, когото познава, на излизане от стриптийз клуб, който, въпреки всички претенции, продава едно-единствено нещо — оргазми. Решава да се прибере направо вкъщи. В момента мисълта да се опъне на дивана със студена бира в ръка го привлича повече от мисълта да прекара нощта при Нора.

Ивер пресича „Бугстадвайен“ и продължава надолу по „Йосефинесгате“, където високите сгради и обраслите дворове са частично осветени от пълната луна. Минава покрай „Йосефине“, където е прекарвал безброй петъчни вечери, слушайки жива музика и караоке, когато собствениците дават поле за изява на талантливите и не толкова талантливите клиенти. Няколкостотин метра по-надолу лявата стена на стадион „Бислет“ се извива към кръстовището. Ивер вади мобилния си телефон и изпраща есемес на Хенинг.

Стъпките се появяват отникъде. Тежки стъпки от обувки с твърди подметки. Ивер няма достатъчно време, за да се обърне, преди железните пръсти да се вкопчат във врата му. Не може да помръдне главата си. Завличат го в една странична уличка и го хвърлят на земята. Чувства чакъл под тялото си. Краката му задълбават и той опитва да се изправи, но не успява, защото някой го хвърля обратно на земята, сякаш е лек като перце. Инстинктивно затваря очи, когато към лицето му се насочва юмрук. Чува удара и усеща как челюстта му се откача. Всичко започва да пулсира. Ударите следват един след друг със скорост, която отнема дъха му. Очите му започват да смъдят, заслепени от ярка светлина. Не чува нищо. Усеща единствено остра, раздираща болка.

Кръв шурти от устата и носа му, смесвайки се със слюнката и сълзите. Ивер опитва да вдигне ръце, за да се защити, но те отказват да му се подчинят. Ударите продължават да валят отгоре му. Скоро спира да ги усеща, а главата му просто се люшка насам-натам в ритъм с тях. Последната му мисъл е, че ако побоят не свърши скоро, това ще бъде краят.

Този път димът е различен. И процепът продължава по-навътре. Хенинг вижда ръце, които махат пред очите му, опитвайки се да разсеят дима. Някак си успяват. Появяват се очертанията на етажерка. Той кашля и плюе. Спира и се обръща наляво, където ивицата светлина продължава. Но димът отново се сгъстява и светлината изчезва. Въпреки че размахва ръце, не се случва нищо. Изведнъж всичко пред очите му почернява.