Томас Энгер - Фантомна болка

— Пуснаха ли те да го видиш?

— Само за малко.

— Как изглеждаше?

Нора го поглежда и клати глава.

— Ужасно — казва тя с треперещ глас.

Хенинг отвръща на погледа й.

— Тук ли ще останеш, докато се събуди? — пита той.

Тя кимва.

— Може да не стане скоро — знаеш това, нали? Докторите предпочитат да не избързват и обикновено оставят природата да свърши своята работа. Ивер ще се събуди, когато е готов.

Нора го поглежда и сълзите отново рукват.

— Ако се събуди.

Хенинг не знае как е реагирала тя при новината за смъртта на сина им. И не иска да знае. Но са му казали, че след това е отслабнала с четиринадесет килограма за две седмици. Някои от тези килограми все още липсват, но тя бавно е започнала да се възстановява. Ако е останало нещо от старата Нора, която познава, значи оттогава живее на ръба на острието.

Хенинг се замисля за изречението, което се оформя в главата му. Никога не е мислил, че ще го каже.

— Ивер има силен дух, Нора. Ще се оправи.

Тя го поглежда.

— Надявам се.

— Сигурен съм.

— Не мога да понеса да загубя…

Хенинг е благодарен, че тя не довършва. Той се загръща с якето си и става.

— Предай му поздрави, когато се събуди.

— Къде отиваш? — пита Нора.

— На работа.

— Сега?

— Да. Трябва да напиша една статия.

Дежурният редактор го поглежда учудено, когато Хенинг влиза в офиса и натиска копчето за черно кафе. Той го осведомява за събитията от последните няколко часа, след което сяда зад бюрото си.

На път за офиса се чудеше как да захване статията. Заглавието бе очевидно: „Известен журналист в кома“. Хенинг знае, че всички, сърфиращи в този късен час, ще кликнат на него. А понятието „журналист“ е разтегливо, особено в индустрия, която обича да превръща собствените си хора в знаменитости. А знаменитостите продават вестници. Така стоят нещата. Ако статията излезе на първа страница, където уводът не може да бъде видян, читателите няма да знаят за коя знаменитост става дума, докато не кликнат на заглавието — а това означава много кликвания.

„Да разсъждавам така в момент като този е ужасно — мисли си Хенинг. — Но съм сигурен, че Ивер нямаше да има нищо против. Точно обратното — щеше да настоява“.

Хенинг започва да пише. Когато е бил в болницата, той е имал чувството, че всичко това е лош сън. Чувствал се е по същия начин, докато е разговарял с дежурния полицай в участъка, записвайки си няколко цитата. Но сега, когато набира думата „кома“ и пише, че Ивер Гюнешен се люшка между живота и смъртта, Хенинг най-накрая осъзнава бруталната истина, че той може да умре.

Йорян Мьонес се обръща към сутрешното слънце, закривайки лицето си с ръка. Гледа към голямата двукрила врата на гарата, през която минава безкраен поток от пътници със сакове и куфари на колелца. Мьонес поглежда часовника си. Влакът тръгва след пет минути.

Пали поредната цигара и алчно засмуква дима. Тъкмо се кани да се обади на Йетон Поколи, когато той и Дюрим Реджепи минават през двукрилата врата и се насочват към него. Изнурените им лица се мръщят, когато слънцето ги огрява.

Мьонес кимва и им махва да се приближат.

— Да преговорим още веднъж: Дюрим, ти слизаш на гара Фло, взимаш снимката на Бренден и започваш да търсиш. Искам да провериш всички магазини, бензиностанции, хотели, пощи и ресторанти.

Реджепи изсумтява.

— А ти — казва Мьонес и поглежда Поколи. — Правиш същото на следващата гара, Несбиен. Аз ще сляза в Гол. Ще поддържаме постоянна връзка.

Още смръщени погледи.

— Ами Флюрим? Той няма ли да дойде? — пита Поколи.

— Той наблюдава движението по пътищата, знаеш това.

Поколи клати глава.

— Нямаше да ни се налага да правим това, ако бе свършил работата си както трябва.

Той свежда глава, но не отговаря.

— Ако не ни излезе късметът на някоя от тези гари, ще продължим нататък — Ол, Гайло и прочее.

Мьонес ги поглежда. Никой не му кимва. Кондуктор с раница минава покрай тях. Мьонес поглежда часовника на мобилния си телефон. Осем и десет минути.

— Ок — казва той. — Ще се возим в различни купета. Не искам никой да ни вижда заедно.

Минава девет часа сутринта, когато Хенинг натиска звънеца на входната врата на Гайр Грьонинген на улица „Тьойенгата“ №13. Натиска го четири пъти, като последния път държи пръста си поне десетина секунди. Малко след това чува едно сънливо „Ало?“. Не може да е сигурен, но му се струва, че това е Грьонинген.

— Хенинг Юл. Може ли да вляза?