Томас Энгер - Фантомна болка

— Но тати, още не съм вечеряла.

Турлайф въздъхва.

— Ок. Какво ти се яде?

— Чипс.

— Чипс? Но Юлие, кой ден е днес?

Тя се замисля.

— Събота?

— Опитай пак — смее се той. — Ако искаш, мога да ти препека филийки. Или изяж една ябълка. Ти избирай.

— Хммммммммм. Ябълка.

— Добре. Но след това право в леглото, ясно?

— Ок, тати.

— Хайде, сядай.

— Но, тати, първо трябва да си обуя гащи.

Той отново се смее.

— Добре. Отивай да се обуеш, а аз ще ти обеля една ябълка.

Тя хуква към спалнята и започва да отваря и затваря чекмеджета. След малко дотичва обратно, дърпайки гащичките колкото се може по-нагоре. Изведнъж спира и на лицето й се изписва неутешима детска мъка.

— Какво има? — пита разтревожено Турлайф и хуква към нея. Юлие се хваща за палеца на крака и сълзите рукват. Той веднага разбира какъв е проблемът — проклетите разстояния между дъските на пода. Всичко хлътва между тях. От години с Елизабет си говорят, че трябва да ги поправят, но все не им достигат пари. Турлайф утешава дъщеря си и скоро тя спира да плаче, сяда на един стол и започва да дъвче първата четвъртинка от ябълката.

Мобилният телефон на Турлайф иззвънява. Той го взима от перваза на прозореца и вижда, че е получил есемес от неизвестен номер. Веднага започва да му се гади. Сваля снимка. Вижда зле осветено помещение, което бавно идва на фокус. Малка кръгла маса, върху която има няколко чаши. Картина на стената. Снимката е размазана, но Турлайф успява да различи усмихнатите лица на група жени. Очите му се спират на жената в центъра.

Елизабет.

Той се вглежда в чертите на лицето й.

Под снимката се появява съобщение: „Жена ти е прекрасна. Искаш ли да остане такава?“

Турлайф крачи неспокойно из дневната и постоянно проверява часовника и мобилния си телефон. Наближава единадесет и половина. „Проклета жена — мисли си той. — Защо още не се е върнала?“

Не отговори на нито едно от обажданията му, но това е нещо типично за нея и не трябва да го учудва. Всеки път, когато Елизабет излиза от вкъщи, особено ако е с приятелки, останалият свят сякаш спира да съществува за нея. Турлайф й завижда за тази способност да се изолира от ежедневието и проблемите. Той винаги се чувства задължен да проверява дали някой го е търсил. Не и Елизабет. А точно сега Турлайф иска да чуе гласа й повече от всякога. Защо се бави толкова, по дяволите?

Когато децата заспиват, Турлайф решава да излезе и да я потърси, за да се увери, че е добре, но после размисля. Ако те го видят, това само можеше да влоши нещата. А и къде може да я търси? Елизабет не му е казала къде отива. Може да е навсякъде в Осло.

Турлайф отново поглежда часовника си. „Трябва да направя нещо — мисли си той. — Ами ако нещо й се е случило на връщане? Ами ако са говорили с нея? Ако са я заплашили?“

Входната врата се затръшва. „Слава богу“ — мисли си той. Това трябва да е тя. Несигурни стъпки, които се приближават. Турлайф чува познатото дрънчене на ключове. Отваря вратата и я грабва за раменете.

— Ох! — възкликва Елизабет. — Уплаши ме.

Дъхът й вони на алкохол.

— Не ти ли е минавало през ума, че някой може да иска да се свърже с теб, когато си навън?

Елизабет понечва да влезе в апартамента, но спира.

— А? — казва тя. — Опитал си да се свържеш с мен?

— Да, опитвах цяла вечер! Не проверяваш ли телефона си?

— Не, аз…

Турлайф клати глава, обръща й гръб и се насочва гневно към кухнята.

— Здрасти и на теб — казва Елизабет и затваря вратата. Турлайф взима една чаша от шкафа и пуска студената вода.

— Нещо важно ли беше? — пита тя и изритва обувките си настрани.

Турлайф пълни чашата си.

— Какво се е случило? Всичко наред ли е?

— Не, всичко не е наред! — изкрещява той и отпива от ледената вода.

— Добре де, кажи ми какво става! — отговаря тя и влиза в кухнята. — Да не е станало нещо с децата?

— Не, те са…

Турлайф бърше устата си и отново й обръща гръб, неспособен да я погледне в очите.

— Какво тогава? Какво се е случило?

Той дълго се колебае.

— Нищо — казва накрая. — Просто… се уплаших.

— Уплашил си се? Защо?

Турлайф клати глава.

— Забрави. Просто вдигай, когато ти звъня и проверявай телефона си от време на време.

— Но, Турлайф — казва тя, прави крачка към него и имитира гласа на Юлие. — Обичам да се забавлявам, тати. Не разбираш ли?

— Да, но…

— От време на време имам нужда от малко лично пространство.

— Знам, но нашият живот заедно… той е… той е… — Турлайф клати глава. — Понякога имам да ти казвам нещо много важно или имам нужда от бърз отговор и това, че не вдигаш телефона си, е много дразнещо!