Томас Энгер - Фантомна болка

— Докладва ли кражбата?

— Не. Дори не знаех, че боксът липсва.

— И никой не е влизал с взлом в апартамента ти?

— Не.

— Двамата с Вероника често ли каните гости?

— Да. Всеки ден се отбива някой приятел.

— Значи всеки би могъл да вземе бокса.

— Да.

— Кой има ключове за апартамента ти?

— Баба ми има един, в случай че загубим нашия, но тя е на осемдесет и седем години и живее в Енебак. И дори някой да открадне ключа й, това няма да му помогне. Имаме аларма против крадци. Двамата с Вероника сме единствените, които знаем кода.

„Ключът за апартамента“ — мисли си Хенинг и веднага се сеща за следователя на пожари Ерлинг Офус, който го е попитал дали е заключил вратата в нощта на пожара и дали е имало следи от влизане с взлом. Ако Пули не лъже и наистина е видял как някой влиза в двора на сградата на Хенинг, значи този някой е имал ключ. Но Хенинг има само един резервен ключ и той е при майка му. А тя никога не излиза от вкъщи, защото е болна и по цял ден седи в кухнята, прегърнала бутилка „Св. Халвард“.

Нещо иззвънява. Хенинг се оглежда.

— Как лети времето — казва Пули и изважда предмет от джоба си, който прилича на химикалка. — Имам диабет. Трябва да си бия инсулин няколко пъти на ден.

Той допира химикалката в крака си и натиска.

— Винаги съм се питал дали боли — казва Хенинг.

— Свиква се — отговаря Пули и връща химикалката в джоба си. — Вече не усещам почти нищо.

— Като с пиърсингите. Спомням си, че ти имаше няколко, преди да станеш бизнесмен.

— Да, нещо подобно е.

Те се усмихват един на друг. Някой чука на вратата. Нордбьо отваря и казва извинително:

— Времето изтече.

— Ок — отговаря Хенинг и поглежда Пули. Торбичките под очите му изглеждат още по-големи. — Но не сме свършили. Имам още много въпроси за теб.

— Трябва да дам няколко интервюта — отвръща Пули, — но да, ще се срещнем отново.

Стават и стискат ръцете си, след което Нордбьо извежда Хенинг от затвора по същия път, по който го е въвел. Точно като Егон Улсен, той излиза навън, свободен като птичка. И осъзнава колко е приятно да не бъдеш обграден от бетонни стени.

Турлайф извръща поглед от кухненския прозорец и се обръща към Елизабет. Тя го поглежда въпросително от другия край на масата и повтаря:

— Би ли ми подал солта, ако обичаш?

Турлайф вижда солницата до ножа си. Подава я на Елизабет, след което отново се обръща към прозореца. Той гледа през него към покривите на къщите, но не ги вижда. Около него дрънчат прибори и децата мляскат шумно.

— Ехо! На коя планета си?

Той поглежда Елизабет.

— Не си казал и една дума, откакто седнахме да вечеряме.

— Не съм… не съм много гладен.

— И това означава, че не можеш да говориш с нас?

Тя го пронизва с очи.

— Не се чувствам много добре — прошепва той, но изражението й не се променя. Турлайф не вижда никакво съчувствие в очите й. Може би знае, че я лъже. Въпреки че всъщност не я лъже. Наистина се чувства ужасно. Стомахът му постоянно се бунтува. Всяко нещо, което изяжда, сякаш налива допълнително масло в огъня. Откакто се е върнал вкъщи, е ходил три пъти до тоалетната. И четири пъти на работата.

Турлайф е събрал смелост да се обади на Антон Равндал точно преди края на работното време, но това не го е накарало да се почувства по-добре. Не знае какво е очаквал — да се свърже директно с източноевропееца с шведския акцент или пък да открие, че именно Равндал е карал синьото беемве. А по-късно е интервюирал Елизабет.

— Притежавате ли синьо беемве с регистрационен номер BR 65607?

— Ъъъ… да. Открихте ли колата ми?

Гласът на Равндал изведнъж е прозвучал изпълнен с надежда.

— Да съм я открил? Какво имате предвид?

— Преди няколко дни я откраднаха. Вие от полицията ли сте?

— Била е открадната?

— Да! Открадната… кой се обажда? Как се казвате?

Турлайф се е изкушил да затвори, но после е размислил.

Вместо това се е представил и е обяснил при какви обстоятелства е видял колата, без да споменава подозренията си.

— Колата ми сигурно вече е на другия край на континента — казва Равндал. — Полицаите рекоха, че е била заснета от камера във Вестфолд.

Двамата се уговорят да поддържат връзка, в случай че някой от тях разбере какво се е случило с колата.

— Мъжът, който те интервюира — казва Турлайф, прекъсвайки Юлие, която разказва за някаква игра с числа, на която я научили в детската градина. — Представи ли се?

Елизабет се обръща към него.