Томас Энгер - Фантомна болка

— Швед. И като повечето шведи в този занаят, Юке беше брутален и напълно безскрупулен.

— Но сте тренирали заедно?

Пули кимва и отпива.

— Юке беше мъж, който окупираше всяко помещение с присъствието си. Беше арогантен и силен и освен това обичаше да говори за мъжете, които е пребил. Да им се подиграва. Не всички бяха влюбени в него, ако разбираш какво имам предвид. Имаше и други бизнес интереси.

— Да, чух за тях. От къде можеш да си сигурен, че именно той е убил Видар Фел?

— Кой друг? Няколко дни преди Видар да бъде убит, двамата се скараха сериозно. Много хора чуха как Юке заплашва Видар.

— И всички неприятности започнаха, след като Видар бе открит мъртъв?

Пули кимва, след което му разказва за дискусиите във фитнеса и в апартамента му, където най-накрая успял да убеди всички, че сам ще се погрижи за този проблем.

— Но не е ли било малко рисковано да се срещаш с Юке насаме? Все пак си знаел на какво е способен.

— Да, но тогава името и репутацията ми значеха нещо за мен. И реших, че познавам Юке достатъчно добре, за да му се доверя. Споразумяхме се да дойдем сами и невъоръжени. Участвал съм в достатъчно гангстерски войни.

— Значи просто си се опитвал да предотвратиш една гангстерска война?

— Да. Наивен опит за дипломация, знам, но реших все пак да опитам.

Хенинг кимва.

— И така, разкажи ми какво се случи в нощта на убийството на Юке Брулениус.

Пули сваля бейзболната си шапка и се почесва по голия скалп, след което пак си я слага.

— Едва ли мога да ти кажа нещо, което вече не си чул или прочел. Срещата бе в единадесет часа, но когато пристигнах, той вече бе мъртъв.

— И не си видял никого по пътя към фабриката? Може би човек, който е отивал в другата посока?

— Не. Но срещата ми бе с Юке и не очаквах да видя друг човек…

— В съда си казал, че си пристигнал за срещата точно в единадесет часа, но си се обадил в полицията деветнадесет минути по-късно. Как ще обясниш това?

Пули свежда глава.

— Не мисля, че мога. Сигурно съм изгубил представа за времето.

Хенинг го гледа изпитателно няколко секунди.

— Това не звучи много убедително.

— Знам. Но нямам друго обяснение.

— Сигурен си, че си дошъл навреме за срещата?

— Да, разбира се. Рядко закъснявам за срещи и нямаше да закъснея точно за тази.

— Но все пак — настоява Хенинг. — Деветнадесет минути. Това е доста.

— Да… знам. Но ти давам честната си дума: Юке беше мъртъв, когато пристигнах. Освен това не забравяй, че ми трябваше известно време, за да се уверя, че наистина е мъртъв.

Хенинг дълго изучава Пули с поглед, след което бавно кимва. „Изглежда искрен“ — мисли си той и решава да продължи разговора.

— Сигурен съм, че си прекарал дълги часове, чудейки се кой може да стои зад това?

— Повярвай ми, изчетох всички документи в архива — отвръща Пули и се потупва по челото с показалец. — Не отричам, че имах много врагове, но се съмнявам, че някой от тях е бил достатъчно умен, за да ме натопи по този начин.

— Дори Роберт ван Дерксен?

Пули вдига глава.

— Защо питаш за него?

— О, просто съм любопитен. Чух, че двамата не сте се разбирали. А той също е бил добър приятел на Видар.

— Роберт е идиот — казва Пули с презрение в гласа. — Не мисля, че е способен да измисли нещо толкова хитро.

— Но си го научил на твоя марков удар с лакът?

— Да, но това беше преди сто години.

— Значи не мислиш, че той би могъл да стои зад това?

Пули клати глава.

— Роберт е толкова влюбен в себе си, че едва ли би могъл да направи нещо подобно, без след това да се похвали.

Хенинг кимва.

— Възможно ли е някой от другите да ти е завиждал? Заради богатството или общественото ти положение?

— Не, ние се уважавахме взаимно. Винаги съм вярвал, че ако уважаваш хората, те ще те уважават в отговор. Правил съм неща през живота си, с които не се гордея. Убеден съм, че има хора, които ми завиждат… но да стигнат чак дотам?

Пули махва с ръка, клати глава и отпива от чая си. Хенинг поглежда бележките си.

— Ами този бокс?

Пули започва да се смее.

— Като за начало, не съм работил като събирач на дългове от години. И не мога да си спомня последния път, когато съм използвал бокса. Може би в началото, преди да открия, че ударът с лакът ми е спечелил нещо като репутация. Трябваше само да запретна ръкави и хората плащаха. Защо бих отишъл на среща с Юке Брулениус с бокса? Не е логично. Някой очевидно го е откраднал, за да ме натопи. Но никой в съда не ми повярва. Заради проклетите деветнадесет минути.