Томас Энгер - Фантомна болка

Пред един гараж в края на улицата е паркиран нисан „Микра“ с логото и интернет адреса на „Скиерпингс“, отпечатани на лепенка, залепена за лявото задно стъкло. Вляво от колата Хенинг вижда голяма, черна хижа на върха на малък хълм.

Вдишва дълбоко и започва да изкачва стъпалата. Когато достига дървената хижа, вижда сините води на фиорда Осло на хоризонта. Целият град лежи в краката му. Красотата на Осло е поразителна — стига да й се наслаждаваш от разстояние.

До вратата има звънец, на който пише skjerpings.no. Не след дълго Хенинг чува стъпки, слизащи по стълби. Вратата се отваря.

— Здравейте — казва жена с дълга червена коса, красиви трапчинки и чаровни лунички. Тя определено не изглежда като човек, способен да пребие мъж като Брулениус. „Но ако някой убие гаджето ти — мисли си Хенинг, — можеш да направиш всичко.“ Особено ако изкарваш прехраната си, правейки опасни оръжия още по-опасни.

— Ирене Отнес?

— Да, това съм аз. Мога ли да ви помогна с нещо? Да наостря нещо за вас?

— Не. Чудех се дали можем да поговорим за Видар Фел?

Топлата й усмивка веднага изчезва.

— Казвам се Хенинг Юл и работя за интернет вестника „Новините 123“.

Отнес се намръщва.

— Защо искате да говорите за Видар сега?

— Работя върху статия за Туре Пули. Обжалването на присъдата му започва след няколко дни и повечето доказателства срещу него са обстоятелствени. Бих искал да поговорим за неговите взаимоотношения с Видар. Аз… се занимавах с други неща, когато той бе убит, но сега се опитвам да разбера какво се е случило.

Тя го поглежда. Котка се увива около краката й, след което се промушва между тях и изкача на плочника.

— Удобно ли е? Наистина имам нужда от помощта ви.

Отнес се колебае, но после кимва.

— Можем да седнем там — казва тя и сочи към два пластмасови стола под голям слънчобран, хвърлящ сянка върху сивия плочник.

— Много ви благодаря.

Отнес влиза вътре, за да си вземе връхна дреха, след което отново излиза. Хенинг се усмихва и двамата сядат.

— Прекрасна къща — отбелязва той.

Отнес засиява от гордост.

— Благодаря.

— Доста необичайна за Осло. Истинска старомодна хижа. Не е ли малко голяма за сам човек?

— Имам котка — отговаря тя и се усмихва. Порив на вятъра повдига косата й. Известно време двамата мълчат неловко.

— Значи сама въртите бизнеса? — продължава Хенинг.

— Да. Това не се среща често, особено ако сте жена. А тези дни хората просто си купуват нови ножове, когато старите изтъпеят. Нашето общество предпочита да изхвърля неща, отколкото да ги поправя. Живеем твърде охолно.

Хенинг кимва в съгласие.

— Значи острите предимно ножове?

— Да.

— Ами брадви?

— Много рядко. Всъщност… май досега никой не е идвал с брадва. Щях да го запомня.

— Значи не помните брадва?

— Не. Защо искате да знаете? Мислех, че сте тук, за да говорим за Видар.

Хенинг я поглежда и казва:

— Ще бъда откровен с вас, Ирене. Не съм дошъл тук, за да говорим само за Видар. Обстоятелствата около неговата смърт изглеждат ясни. Повече се интересувам от това, което се е случило после. С Юке Брилениус и Туре Пули.

— Да, тогава всичко се обърка — казва тя и клати глава.

— Какво имате предвид?

— Говоря за дискусиите в седмиците след… убийството.

Тя отново поклаща глава.

— Разбрах, че сте била много категорична в желанието си да бъде отмъстено за смъртта на Видар.

— Да, бях ядосана и разстроена. Но после видях нещата от друга гледна точка. След смъртта на Брулениус осъзнах, че нищо не се е променило. Все още бях тъжна и разстроена.

Хенинг кимва.

— Чух, че Видар отишъл при Туре с молба за финансова помощ за „Сила & респект“. Това вярно ли е?

— Да.

— Но Туре отказал?

Тя изсумтява презрително.

— Туре обичаше да се прави на голяма клечка. За него бизнесът беше всичко. Никога не би инвестирал пари, освен ако не е сигурен, че ще има печалба от това.

— Видар и Туре скараха ли се заради фитнеса?

— Не, бяха твърде близки, за да допуснат нещо такова да ги скара. Познаваха се от много отдавна.

Хенинг кимва.

— Мислите ли, че Туре е виновен?

— Не знам какво да ви отговоря.

— Да или не — отвръща Хенинг с усмивка.

— Струва ми се, че по-добре да не казвам нищо по този въпрос.

— Защо?

— Заради Вероника. Не искам да прочете за мен във вестника. Приятелки сме и аз винаги съм я подкрепяла. Не искам да разбере, че според мен съпругът й е виновен.

— Това няма да се появи във вестника, уверявам ви. Значи според вас той го е направил?