Томас Энгер - Фантомна болка

— Има и още едно нещо — продължава Ньоклеби. — По време на първоначалния разпит Туре заяви, че дошъл във фабриката в уречения час, точно в единадесет вечерта, и заварил Брулениус мъртъв. Но обаждането му в полицията е регистрирано в единадесет часа и деветнадесет минути. Наистина ли са нужни деветнадесет минути, за да откриеш труп и да позвъниш в полицията, или са нужни деветнадесет минути, за да убиеш някого, да скриеш оръжието и да се върнеш на местопрестъплението, търсейки нещо друго, което си забравил там?

Хенинг не отговаря веднага.

— Но в такъв случай защо изобщо се е обадил в полицията?

— Защото е стигнал до заключението, че това е бил най-добрият му шанс да се измъкне. Знаел е, че ще бъде главният заподозрян. Но никой не му повярва. — Ньоклеби се изправя. — Пули е виновен, Хенинг.

Той не отговаря.

— Трябва да се връщам — продължава Ньоклеби. — Ако ще пишеш статия за това, искам да ми я пратиш, за да одобря цитатите си. Виждам, че не си водиш бележки.

Хенинг кимва.

— Благодаря за сладоледа — казва тя. — Беше хубав.

— И горчив.

Тя се усмихва, махва с ръка и се отдалечава. Хенинг също става от пейката. Той разтрива изтръпналия си десен крак, след което поглежда към Ньоклеби. Тя крачи бързо към входа и Хенинг с изненада осъзнава, че харесва това, което вижда.

Докато върви към офиса, Хенинг разсъждава върху своя разговор с Ньоклеби. Тя има право. Ако Пули е категоричен, че е пристигнал точно в единадесет часа, значи трябва да обясни тези деветнадесет минути. Хенинг се чуди дали изобщо може да му има доверие.

Взима си чаша кафе и сяда зад бюрото си. Изведнъж се сеща за Видар Фел. Кой е бил той всъщност?

Хенинг открива, че родителите на Фел, Линда и Ерик, живеят в Лилестрьом. Ерик е професор по скандинавистика в университета, докато единствената информация за Линда, която открива, е номерът на домашния телефон, който тя дели със съпруга си. Пресипнал женски глас отговаря след няколко иззвънявания.

— Здравейте, аз съм Хенинг Юл от интернет вестника „Новините 123“. Бихте ли ми отделили няколко минути?

— Зависи — отвръща тя с онзи премерен, резервиран глас, който придобиват повечето хора, когато осъзнаят, че разговарят с журналист.

— Става дума за сина ви.

Тишина.

— Защо пишете за Видар?

— Още не съм сигурен. Работя върху един случай, който го засяга косвено. Аз…

— Какъв случай?

— Обжалването на Туре Пули.

Линда Фел изсумтява.

— Видар е мъртъв. Не виждам защо вие журналистите трябва да ровите около смъртта му. Така само влошавате нещата.

— Аз…

— Не искам да говоря за Видар — прекъсва го рязко тя.

— Ами съпругът ви? Вкъщи ли си е?

— Не — отговаря бързо Линда.

Хенинг усеща, че тя се кани да затвори.

— Извинявайте, че ви се обаждам така — казва бързо той. — Не ви познавам и не познавам съпруга ви. Но знам как се чувствате. Аз също загубих детето си.

Тишина. Хенинг опитва да прогони картините, които изникват пред очите му всеки път, когато споменава Юнас. Сцени, които никога не е виждал, но не може да спре да си представя.

— Знам какво е чувството — казва нежно той. — И нищо не помага.

Чува дишането й. Дълбоко и накъсано.

— А вие как се справяте? — пита Линда Фел след дълга пауза.

Известно време Хенинг не може да й отговори.

— Кой казва, че се справям? — прошепва той накрая. Когато продължава, гласът му е тих и мек. — Но постоянно се опитвам да вдъхна живот на момчето си. Това означава да мисля за него толкова често, колкото мога да понеса. Говоря за него при всяка възможност. А понякога говоря със самия него — въпреки че всичко е в главата ми. Ако не можех да правя това, щях отдавна да съм се предал. Но продължавам да живея с една-единствена цел — да поддържам спомена за него жив. Той го заслужава.

Известно време двамата мълчат. Хенинг се чувства потен и лепкав.

— Може ли да ви задам няколко въпроса за Видар?

Линда Фел въздъхва тежко.

— Добре — казва тя и подсмърква.

— Много ви благодаря.

— Не знам от какво се интересувате, но…

— Защо просто не ми разкажете малко за сина си?

— А.

— Започнете с мястото, където работеше — казва Хенинг. — Фитнеса.

— „Сила & респект“ — отговаря гордо тя. — Много се гордееше с него. И правеше всичко сам. Никога не би се изкушил да го продаде на някоя верига или нещо подобно. Не. Не и Видар. Той винаги правеше нещата по свой начин, още откакто бе малък. Знаете ли, че той позволяваше на млади хора с проблеми да тренират безплатно във фитнеса?