Гийом Мюссо - Сентръл Парк

— А дипломатическото куфарче?

— То е мое. Алармата и електрическата искра се включват автоматично, щом куфарчето се отдалечи на повече от двайсет и пет метра от радио-телекомандата.

— Чипът в обувката?

— Всички пациенти в клиниката носят подобен индикатор. Това е формалност, която се практикува в американските болници спрямо пациенти, страдащи от смущения на паметта.

— Но вие също носехте подобен бръмбар.

Ясно виждам сцената отново: пред вехтошарницата Габриел хвърля кеца си в кошче за боклук.

— Казах ви, че съм намерил, но вие не сте го виждали и ми повярвахте, без да проверите.

Той заобикаля колата, отваря багажника и вади оттам крик, след това — гаечен ключ кръстачка за смяна на спуканата гума на шелбито. Оставам смаяна, че толкова лесно съм се подвела.

— А цялата тази история с Вон?

— Търсех начин да ви накарам да напуснете Ню Йорк — обяснява той и се навежда, за да демонтира спуканата гума. — Прочетох в досието какво ви е причинил този Вон. Знаех, че ако ви пусна по следите му, мога да ви заведа навсякъде.

Усещам в мен да напира гневът. Способна съм да се нахвърля отгоре му и да го спукам от бой, но първо искам да бъда сигурна, че съм разбрала добре.

— Отпечатъците върху спринцовката естествено са ваши? Вон е мъртъв…

— Да, щом баща ви твърди, че той се намира три метра под земята, нямаме никакви основания да оспорваме версията му. Разбира се, ще запазя тайната. Обикновено не съм привърженик на самозащитата, но в подобен случай кой би могъл да го обвинява?

— А Сеймур?

— Крейг му се обади и го помоли да ни сътрудничи. По-късно аз на свой ред го потърсих и пожелах да ви предостави фалшиви следи, така че да се ориентирате към връщане в болницата.

— Кога? Ние непрекъснато бяхме заедно.

Той ме гледа и клати глава, присвил устни.

— Не непрекъснато, Алис: в Китайския квартал изчаках да излезете от помещението, за да помоля мъжа в заложната къща да ми разреши да се обадя по телефона. По-късно пред градинката в Дяволската кухня в Манхатън, останахте в колата и си мислехте, че търся приятеля си Кени от телефонна кабина.

На гарата, докато купувах билети, една възхитителна бабка ми позволи да използвам нейния телефон. В Астория, докато се къпехте, имах достатъчно време, за да използвам телефона в бара с наргилетата. Най-накрая, докато пътувахме, ви оставих в продължение на десетина минути с Барби под претекст, че трябва да си купя цигари.

— И през това време сте разговаряли със Сеймур?

— Той ми помогна да изглеждам убедителен в ролята на агент на ФБР. Трябва да призная, че се справи много по-добре, отколкото очаквах. Историята с трупа в захарната фабрика, където той никога не е стъпвал, беше негова идея.

— Мръсник!

— Той много ви обича, знаете това. Не всеки има късмета да случи на такъв приятел.

Поставя внимателно крика под колата и успява да я повдигне с няколко сантиметра. Като го гледам да се превива от болка, си спомням, че вчера вечерта му нанесох удар с нож, който несъмнено е предизвикал дълбоко разкъсване на мускула. Но не съм в настроение да се извинявам.

— А баща ми?

— О, той предизвика безпокойството ми. Не бяхме сигурни, че големият Ален Шефер ще се включи в играта. За щастие Сеймур успя да му отмъкне телефона.

Получавам удари като боксьор, прикован в единия край на ринга. Но искам да зная. Всичко да зная.

— Апартаментът в Астория? Вашият приятел Кени Форест?

— Кени не съществува. Измислих историята с музиканта, тъй като обожавам джаз. Колкото до апартамента — той е мой. Впрочем, дължите ми бутилка вино „Ла Таш“ 1999. Бях запазил еликсира от Романе-Конти за специален случай.

Струва му се, че хуморът му ще смекчи гнева ми. Всъщност ме провокира и изкарва извън нерви.

— Знаете къде да си я пъхнете тази бутилка! А защо собственичката на сградата госпожа Шаух не ви позна?

— Просто защото й се обадих от гарата и я помолих за дискретност.

Той развива болтовете и изважда спуканата гума, след което продължава да обяснява:

— Асистентката на Крейг, Агата, беше минала малко преди това, за да прибере всичко, което може да ме издаде: снимки, досиета, фактури… Много ме боли рамото… Може ли да ми подадете резервната гума?

— Направо се скрийте някъде. Разкажете ми за хижата в гората.

Габриел прави крачка встрани, проверява превръзката. Усилието е разкървавило раната, но той стиска зъби и грабва резервната гума.

— Хижата е наистина на Калеб Дюн. Аз помолих Агата да закачи на вратата трите снимки, които намерих в портфейла ви.