Гийом Мюссо - Сентръл Парк

— Здравейте, госпожице Шефер.

Изненадана, рязко се обръщам. Не съм забелязала седналата в един ъгъл на стаята медицинска сестра от азиатски произход, която ме наблюдава мълчаливо.

— Надявам се, че се чувствате добре. Доктор Кийн ви чака край езерото.

— Доктор Кийн ли?

— Той ме помоли да ви съобщя за него щом се събудите.

Тя се приближава до прозореца и сочи нещо на хоризонта. Присвивам очи и виждам Габриел, който е отворил капака на шелбито. Отдалеч ми маха с ръка, сякаш ме кани да се присъединя към него. В гардероба откривам куфара, който носех със себе си. Нахлузвам джинси, бродиран пуловер, яке, обувам чифт тежки обувки и излизам през вратата.

Движа се, хипнотизирана от безкрайната синева на повърхността на езерото.

Сега всичко в главата ми е ясно. Спомените са силни, подредени в класьора на паметта ми. Първо обезпокоителната диагноза на Клузо, откритието на Сеймур за съществуването на болницата „Себаго Котидж“, усилията от негова страна да бъда приета в заведението, заминаването ми за Съединените щати, първите ми дни в клиниката, имплантирането на церебрален пейсмейкър, последвано от обхваналата ме паника, категоричното ми отричане, че съм болна, бягството ми от болницата, схватката ми с пазача, отиването ми в Ню Йорк и последвалото ми озоваване на пейката в Сентръл Парк.

След това дойде ред на неочакваната среща с този странен тип Габриел Кийн. Игри на съдбата, по време на които се възродиха най-угнетяващите ме страхове: призракът на Ерик Вон, загубата на бебето, травмата от смъртта на Пол, съмненията за лоялността на баща ми и на Сеймур. И все така, отказът ми да приема реалното си здравословно състояние, дотам, та живеех с убеждението, че съм се събудила сутринта на 8 октомври, докато всъщност беше седмица по-късно.

— Здравейте, Алис, надявам се, че спахте добре — посреща ме Кийн и затваря капака на колата.

Той носи панталон с широки джобове, голям колан, кадифена жилетка. Брадясал е, косите му са разрошени, а очите — с черни кръгове, но блестят. Следите от смазка, като индиански рисунки по лицето му, още повече го карат да прилича на автомобилен монтьор. Само на лекар не прилича.

Тъй като аз мълча, той се опитва да завърже разговор.

— Съжалявам за упоителната инжекция. Това беше единственият начин да ви отпратя в ласките на Морфей.

Взема пъхнатата зад ухото си цигара и я пали със стара бензинова запалка. Вече знам, че този мъж не е Вон. Но кой е той всъщност? Сякаш е прочел мислите ми, подава ръката си, която е цялата в смазка.

— Габриел Кийн, психиатър — представя се той официално.

Отказвам да отвърна на поздрава му.

— Джазмен, фокусник, специален агент на ФБР, психиатър… Вие сте крал на лъжите.

Той се усмихва измъчено.

— Разбирам, че сте ми ядосана, Алис. Извинете ме, че ви мамих, но този път се заклевам, че не лъжа.

Както често се случва, усещам, че ченгето в мен надделява и го затрупвам с въпроси. Научавам, че бившият му съдружник и директор на болницата Томас Крейг го помолил да ме намери в Ню Йорк и да ме доведе тук.

— Но защо се представихте за джаз пианист? Откъде измислихте Дъблин? Защо бяха необходими белезниците, талонът за куфарчето и надписът на ръката ми? За какво беше целият този цирк?

Той жадно всмуква дима от цигарата.

— Част от сценарий, измислен набързо.

— Сценарий ли?

— Постановка на своеобразна ролева психоаналитична игра, ако предпочитате.

Срещайки недоверчивия ми поглед, Габриел разбира, че трябва да продължи с разкритията.

— Налагаше се да престанете да отричате заболяването си. Да се сблъскате с химерите си, за да се освободите от тях. Това е работата ми — да реконструирам хората, да се опитвам да възвръщам подредбата в съзнанието им.

— И измислихте този „сценарий“ просто така?

— Пробвах да се вмъкна във вашата логика, във вашия начин на мислене. Това е най-ефикасният метод за установяване на контакт. Импровизирах, като се ръководех от онова, което ми разказвахте и от решенията, които вземахте.

Поклащам глава.

— Не, нещата не се връзват, не е възможно.

Той ме поглежда прямо.

— И защо?

В мислите ми предишният ден преминава на забавен ход. Колкото повече образи се трупат, толкова се увеличават и въпросите.

— Кървящите цифри на ръката ви?

— Гравирах ги сам с швейцарско джобно ножче.

Не мога да повярвам в това, което чувам.

— Талонът от хотел „Гринуич“?

— Там прекарах нощта след конгреса.