Гийом Мюссо - Сентръл Парк

След това реши да се обади на Томас.

— Кажи ми, че си я намерил и че е жива! — примоли се приятелят му.

— Да, спи на пейка в гористата зона на парка.

— Опита ли се да я събудиш?

— Все още не, но трябва да го сторя, преди някой да се е появил.

— Взе ли пистолета на Дюн?

— Засега не.

— Какво чакаш?

— Слушай, ще се опитам да я доведа в клиниката, но нежно, както аз си зная, следвайки своите правила.

— Твоя воля — съгласи се Крейг.

Габриел присви очи и почеса главата си.

— Според теб кого ще потърси тя, когато се събуди?

— Вероятно приятеля си и колега Сеймур Ломбар. Той й препоръча нашата клиника и плати за лечението.

— Трябва да го предупредиш. Каквито и да му ги плещи тя, помоли го да не говори нищо за болестта й. Кажи му да печели време и да следва инструкциите, които ще му даваме.

— Сигурен ли си в това, което правиш?

— В нищо не съм сигурен, но ако не си доволен, ела и я отведи.

На другия край на линията Крейг отговори с дълбока въздишка.

— И още: Агата пристигнала ли е в Ню Йорк?

— Обади ми се преди две минути. Кацнала е на летище „Кенеди“.

— Кажи й незабавно да дойде в Сентръл Парк. Северно от „Рамбъл“ ще намери малко езеро, заобиколено с азалии. Близо до дървен мост има дървета с хранилки за птиците. В най-голямата от тях ще оставя всичките си вещи, както и личните неща на Шефер. Помоли Агата да ги прибере, преди някой друг да ги е намерил. Кажи й също така да бъде готова да ми помогне ако й се обадя.

— Веднага ще я предупредя — успокои го Томас Крейг. — Кога ще се свържем отново?

— Когато ми бъде възможно. Безсмислено е да се опитваш да ме търсиш по джиесема, трябва да се освободя от него.

— Добре, късмет, приятелю.

— Последен въпрос: Алис Шефер има ли си приятел?

— Не, доколкото знам.

— А този тип, Сеймур?

— Струва ми се, че е гей. Защо питаш?

— Просто така.

Габриел затвори джиесема и го пъхна в тренчкота си, след това внимателно остави дрехата в най-голямата хранилка, която намери.

Върна се на поляната и установи с облекчение, че Алис не беше помръднала.

Дойде време за последните детайли. Извади от джоба си талона за дипломатическото куфарче и го сложи в джинсите на Алис. След това се наведе над китката на младата жена и много деликатно смени датата на часовника й, така че сега той показваше цяла седмица по-рано: 8 октомври вместо 15.

Накрая привърза едната метална гривна на белезниците към дясната китка на Алис и щракна другата около лявата си ръка.

Сега вече бяха неразделни. Оковани заедно за добро или лошо.

Хвърли ключа колкото се може по-надалече в храстите.

След това на свой ред легна на пейката, затвори очи и леко се подпря на рамото на младата жена.

Тежестта на мъжкото тяло сякаш събуди Алис.

Беше осем часът сутринта.

Приключението можеше да започне.

Отварям очи.

Разпознавам стаята: бяла, неорганична, извън времето. Под от вулканичен камък, чисти стени, гардероб и малко дървено бюро. Вътрешни широки капаци на прозорците разпръскват мека светлина. Декорация, която повече напомня за хотелски комфорт, отколкото за аскетизма на болнична стая.

Отлично зная къде се намирам: стая 6, болница „Себаго Котидж“, близо до Портланд, в щата Мейн. Зная и защо съм тук.

Надигам се върху възглавницата. Имам чувството, че около мен се простира ничия земя , представлявам нещо като мъртва звезда, отдавна изгаснала, но все още пръскаща светлина. Малко по малко възвръщам пълния си разум. Тялото ми почива, съзнанието ми се е освободило от тежко бреме, сякаш след дълго кошмарно пътуване, по време на което е прекосило чертозите на Мрака, на Съмненията и на Съня, сражавало се е с Цербер и е победило Фуриите, преди да се измъкне на повърхността.

Ставам, правя няколко крачки боса и отварям прозореца. Леденият въздух, който нахлува в стаята, ме освежава. Панорамата пред очите ми спира дъха. Заобиколено от борова гора със стръмни склонове, езерото Себаго разплисква кобалтовите си води в продължение на километри. Истинско бижу от лазурит сред иглолистния лес. Огромна скала във формата на замък е надвиснала над брега.