Гийом Мюссо - Сентръл Парк

Най-напред бе силният и рязък полъх на вятъра, който помита едно лице.

Лекото шумолене на листака. Отдалеченият ромон на поток. Ненатрапчивото писукане на птиците. Първите лъчи на слънцето, които отгатваме през воала на все още притворени клепачи.

След това пращенето на клоните. Мирисът на влажна земя. Както и на разлагащи се листа. Дървесният могъщ аромат на сивите лишеи.

По-далече, неопределено, като в сън: неблагозвучно бучене.

Алис Шефер трудно отвори очи. Светлината на раждащия се ден я ослепяваше, розовата утрин боядисваше дрехите й. Плувнала в ледена пот, тя зъзнеше от студ. Гърлото й беше пресъхнало, а в устата усещаше силен вкус на пепел. Ставите я боляха, ръцете и краката й бяха обездвижени, а съзнанието й — притъпено.

Когато се изправи осъзна, че лежи върху грубо издялана пейка от необработено дърво. Смаяна откри, че масивно и яко мъжко тяло тежеше сгърчено върху хълбока й.

Алис сподави вика си и сърдечният й ритъм рязко се забърза. Опита се да се освободи, прекатури се на земята, но веднага се върна в предишното си положение. Установи, че дясната й ръка беше прикована с белезници към лявата китка на непознатия. Тя се опита да се отдръпне, но мъжът остана неподвижен.

По дяволите!

Сърцето й биеше силно в гърдите. Хвърли поглед към часовника си: циферблатът на стария й „Патек“ беше издраскан, но механизмът функционираше и датчикът показваше вторник, 8 октомври, 8 часа.

По дяволите! Къде съм? — запита се тя, като избърса с ръкав потта от челото си.

Огледа се наоколо, за да оцени положението. Беше насред позлатена от есента гора — свежо подлесие, богато на различна растителност. Дива и спотаена поляна, заобиколена от дъбове, шубраци и от скалисти издатъци. Нямаше никого наоколо и предвид обстоятелствата така несъмнено беше за предпочитане.

Алис повдигна поглед. Светлината беше красива, нежна, почти нереална. Лъчите преминаваха през короната на огромен и сияещ бряст, чиито корени се провираха под килим от влажни листа.

Гората на замъка Рамбуйе? Фонтенбло? Венсенският лес? — опита се да познае мислено.

Импресионистична картина като от пощенска картичка, чиято ведрина контрастираше с бруталността на това сюрреалистично събуждане до непознат.

Наведе се внимателно напред, за да разгледа по-добре лицето му. Беше на мъж между трийсет и пет и четиридесет години, с разрошени кестеняви коси и набола брада.

Труп?

Клекна и постави три пръста на врата му, вдясно от адамовата ябълка. Пулсът, който усети, когато натисна сънната артерия, я успокои. Човекът беше в безсъзнание, но не и мъртъв. Тя го разгледа по-продължително. Познаваше ли го? Негодник, когото е опандизила? Приятел от детството, когото не може да разпознае? Не, чертите му не й говореха абсолютно нищо.

Алис отхвърли няколко руси къдри, паднали пред очите й, а след това насочи поглед към металическите белезници, които я свързваха с този индивид. Бяха стандартен модел с двойно подсигуряване, използвани от много полицейски служби и частни охранители по света. Беше дори напълно възможно това да са собствените й белезници. Алис бръкна в джоба на джинсите си, с надеждата да открие там ключа.

Нямаше го. Затова пък усети пистолет, пъхнат във вътрешния джоб на коженото й яке. Очаквайки да намери служебното си оръжие, тя с облекчение хвана дръжката. Но това не беше Зиг Зауер, използван от ченгетата от криминалната бригада. Беше „Глок 22“ с рама от специален удароустойчив полимер, чийто произход тя не можеше да установи. Опита се да провери пълнителя, но беше трудно с прикована ръка. Все пак успя — с цената на акробатични извивания на тялото, — като внимаваше да не събуди непознатия. Видимо, липсваше един куршум. Оглеждайки пистолета, установи, че дръжката беше изцапана със засъхнала кръв. Тя разтвори докрай якето и се увери, че следи от кръвта бяха изцапали от двете страни блузата й.