Гийом Мюссо - Сентръл Парк

Нямате късмет…

Направиха си знак с глава и се затичаха още по-бързо. 71-ва улица беше спокойна артерия, типична за Горен Уест Сайд, от двете страни на която се редяха елегантни сгради от червен камък. Свободни от туристи, тротоарите бяха широки, което позволи на двойката да премине бързо покрай жилищния блок, който разделяше двете авенюта. Младежите напредваха и викаха, за да привлекат вниманието на минувачите и да ги накарат да им помогнат.

„Кълъмбъс авеню“.

Оживлението се завърна: магазинчетата, които отваряха врати, кафенетата, които се пълнеха, студентите, които излизаха от съседната станция на метрото.

— Наляво! — извика Габриел и рязко зави.

Смяната на посоката изненада Алис. Тя трудно запази равновесие и изкрещя от болка, тъй като белезниците се забиха силно в ръката й.

Слязоха по авенюто на юг, блъскайки пешеходците, преобърнаха няколко щанда, дори за малко не смачкаха един йоркширски териер.

Много хора.

Усещаха замайване. Нямаше как да преминат през нестройните редици. За да избегнат тълпата, се опитаха да излязат на няколко метра навън по шосето.

Лоша идея…

Едно такси едва не ги блъсна. Натискайки спирачки, шофьорът наду клаксона и ги обсипа с псувни. Опитвайки се да се върне на тротоара, Алис се спъна в бордюра. Белезниците й причиняваха болка. Понесена напред, тя падна в прахта, като повлече и Габриел. Телефонът, за който толкова се бяха старали, полетя напред.

По дяволите!

С ловък жест Габриел го улови.

Стани!

Изправиха се и отново погледнаха към преследвачите си. Групата се беше отказала, но двама юноши продължаваха да ги следват, организирайки гонка в Манхатан, от която се надяваха да излязат победители и да удивят приятелите си, когато се завърнат.

— Тичат бързо тези мръсници! — изръмжа Габриел. — Стар съм за подобни щуротии.

— Още едно усилие! — подкани го Алис и го принуди да продължат да бягат.

Всяка нова крачка беше мъчение, но те не се предаваха. Ръка за ръка. Десет метра, петдесет метра, сто метра. Насечени образи изникваха пред очите им: Издигащи се към небето облаци изпарения от канализацията, чугунени стълби, прилепени към тухлени фасади, детски гримаси през прозорците на училищните автобуси. И тази непрекъсната поредица от сгради от стъкло и бетон, гъмжило от фирми и от реклами.

67-а улица, 66-а.

Китките им бяха в кръв, дробовете ги боляха, но не спираха. Поддържаше ги адреналинът и въпреки хлапаците, които ги гонеха, намериха нови сили. Движенията им бяха по-сигурни. Стигнаха до мястото, където „Бродуей“ пресичаше „Кълъмбъс“. Авенюто се преобразяваше в гигантско кръстовище, място за среща на три артерии. Достатъчен им беше един поглед, за да се разберат.

— Сега!

Поемайки всички рискове, пресякоха кръстовището по диагонал под съпровода на скърцащи гуми и клаксони.

Между 65-а и 62-а цялата западна страна на Бродуей беше заета от културния комплекс на „Линкълн център“ 9 9 „Линкълн център“ е комплекс от 12 сгради на културни учреждения за сценично изкуство, разположени на площ от 6,6 хектара; създаден е със средства на Джон Рокфелер и е открит през 1962 г. , включително и сградата на Метрополитън опера. Алис вдигна очи, за да се ориентира. Много етажи нагоре, един гигантски кораб от стъкло и стомана вдаваше изострената си носова част чак до средата на авенюто.

Тя разпозна сградата на „Джулиард“ 10 10 „Джулиард“ е висше училище в Ню Йорк, където се обучават студенти по драма, танц и музика, основано е през 1905 г.; носи името на търговеца Огъстъс Джулиард, любител на изкуствата, който прави щедри дарения за създаването му. , пред която беше минавала със Сеймур. Отвъд прозрачната фасада, човек можеше да види танцовите стъпки на балерините, както и интериора на студиата, където репетираха музикантите.

— Подземният паркинг на операта! — изрече тя и посочи бетонна рампа, която потъваше в земята.

Габриел нямаше нищо против. Те се промъкнаха в асфалтовото лоно, избягвайки колите, които се изкачваха към изхода. Когато стигнаха на първия подземен етаж, впрегнаха последните си сили, за да пресекат цялата повърхност за паркиране и се насочиха към една от стълбите, която извеждаше в парка „Дамрош“.

Когато най-после се озоваха на чист въздух, установиха с облекчение, че преследвачите им бяха изчезнали.

Облегнати на стеничката, която опасваше площада, Алис и Габриел се мъчеха да стабилизират дишането си. И двамата плуваха в пот и бяха парализирани от болка.