— Това лечение обаче не лекува болестта.
— При много болни се наблюдава скромно, но показателно подобрение на епизодичната и на пространствената памет.
— Скромно ли? Гениално…
— Алис, опитвам се да ви кажа, че все още имаме прекалено малко опит. Истината е, че нашето не е точна наука. При някои оперирани пациенти изгубените спомени се събуждат, симптомите отстъпват или се стабилизират, но има и такива, при които не се случва нищо и за съжаление продължават да потъват в болестта.
— Виждате ли…
— Това, което виждам е, че нищо не е напълно сигурно и че симптомите могат да се развият бързо и да доведат до светкавична смърт, но могат и да се окажат в застой. При млади хора, когато болестта е открита в ранен стадий, има значителни възможности да бъде удържана. Такъв е и вашият случай, Алис.
Повтарям като на себе си:
— Да бъде удържана болестта.
— Да се спре развитието на заболяването, означава да се спечели време — натъртва той. — Научните открития напредват с всеки изминал ден. Сигурно е, че ще успеят.
— Да, след трийсет години.
— Може след трийсет години, може и утре. Вижте какво стана със СПИН. В началото на 80-те години на XX в. да бъдеш обявен за серопозитивен беше равностойно на смъртно наказание. След това се появиха зидовудинът и тритерапиите. Хората живеят по три десетилетия с болестта.
Навеждам глава и казвам уморено:
— Нямам сили. Затова изпаднах в паника след първата операция. Исках да се върна във Франция, да видя за последен път баща си и…
Той се доближава до мен и се втренчва в очите ми.
— И какво? Да си теглите куршума?
Отбягвам погледа му.
— Нещо такова, да.
— Смятах ви за по-смела.
— Кой сте вие да ми говорите за смелост?
Приближава се още. Челата ни почти се допират, приличаме на двама боксьори преди първия рунд.
— Оплаквайки нещастието си, не си давате сметка каква късметлийка сте. Имате приятел, който финансира лечението и впрегна всичките си връзки, за да ви включи в програмата на клиниката. Сигурно не знаете, но има огромна листа на чакащите за подобна медицинска намеса.
— Ами аз ще освободя едно място.
— Ясно е, че наистина не заслужавате грижите.
В момента, когато най-малко очаквам, виждам, че очите му заблестяват. Чета в тях гняв, мъка, бунт.
— Млада сте, умеете да се борите, вие сте най-решителната и най-упоритата жена, която съм срещал в живота си. Ако има някой, който може да се опре на болестта, то това сте вие! Можете да бъдете пример за останалите болни и…
— Не желая да бъда никакъв пример, Кийн! Никога няма да спечеля тази битка, стига сте дърдорили.
Той се възмущава.
— Значи свивате платната? Толкова е лесно действително! Искате да сложите край? Давайте! Чантата ви все още е на седалката и оръжието е вътре!
С твърда крачка Габриел се отдалечава в посока към болницата.
Той ме провокира. Дразни ме. Изморена съм. Не знае, че не бива да ми показва този път. Аз отдавна вървя по ръба на бездната. Отварям вратата на мустанга и вземам чантата.
Отварям я. Глокът е там, както и телефонът, чиято батерия е почти изтощена. Машинално пускам джиесема в джоба си, след това проверявам пълнителя на пистолета и го прибирам в колана си.
Слънцето се е изкачило високо в небето.
Гледам надалеч и замижавам, ослепена от сребърните отражения, които танцуват по езерото. Без да обръщам никакво внимание на Габриел се отдалечавам от колата и тръгвам по пристана.
Спокойното могъщество на пейзажа излъчва ведрина и хармония. Отблизо водата е прозрачна, почти тюркоазена.
Накрая все пак се обръщам. Габриел е далечен силует по алеята. Много е далеч, за да се опита да стори нещо.
Изваждам Глока и дишам дълбоко.
Опустошена съм, стопена, смазана. Намирам се накрая на безкрайно падане в бездната, което започна преди години.
Затварям очи. В главата ми се подреждат фрагменти от история, чийто край вече ми е ясен. Не съм ли била убедена дълбоко в себе си, че животът ми ще свърши именно така?
Сама, но свободна.
Както винаги съм се опитвала да живея.
Единствените пътища, които си струва да бъдат изминати, са тези, които водят навътре в нас.
Шарл Жюлие
89 89 Шарл Жюлие (1934) е френски поет, писател и драматург; през 2013 г. получава наградата „Гонкур“ за поезия. Цитатът е от есеистичната му книга „В светлината на сезоните: писма до далечна приятелка“, изд. „ПОЛ“, 1991.
Слагам студеното дуло на оръжието в устата си.
Читать дальше