Гийом Мюссо - Сентръл Парк

Трябва да запазя самообладание. Да не се превърна в жената с мъртвата памет. В безпомощна нещастница, затворена завинаги в болничната стая.

Предстои ми да реша по какъв път ще поеме съществуването ми.

Да бъда категорична и ясна.

Никой не може да ми отнеме това.

Последната ми свобода.

Със затворени очи, виждам в съзнанието си да дефилират мигове от щастливите дни с Пол. Хиляди кадри, които вятърът отвява и отнася в атмосферата, отваряйки проход към небесата.

Изведнъж го забелязвам как държи ръката на баща си. Детето, на което не бяхме избрали име и което никога няма да бъде кръстено. Детето, което не познавам, но чието лице съм си представяла хиляди пъти.

Те са тук, и двамата, в доброжелателните мрачини.

Двамата мъже на живота ми.

Усещам как сълзите се стичат по страните ми. Не отварям очи, дулото е в устата ми, пръстът е на спусъка. Още миг и ще отида при тях.

Тогава детето пуска ръката на Пол и прави няколко крачки към мен… Колко е красиво… Вече не е бебе. Малко момченце е. С риза на карета и подвит панталон. На колко е години? На три, може би четири? Оставам хипнотизирана от чистотата на погледа му, от невинността на изражението му, от обещанията и предизвикателствата, които прочитам в очите му.

— Мамо, страх ме е, ела с мен, моля те.

Гласът му ме вика. Подава ми ръка.

Мен също ме е страх.

Въздействието е невероятно. Разридавам се. Знам, че детето не е действително. Само проекция на съзнанието ми е.

— Ела, моля те! Мамо…

Идвам…

Пръстът ми е на спусъка. Някаква пропаст зейва в мен. Усещам напрежение в цялото си тяло, сякаш фаталната пукнатина, която нося в себе си от детството, се разширява.

Това е историята на тъжно и самотно момиче, което никъде и никога не е намерило мястото си. Човек бомба, която е готова да експлодира. Тенджера под налягане, а в нея отдавна ври озлобление, незадоволеност, желание да бъдеш другаде.

Натисни спусъка. Стреляй. Болката и мъката незабавно ще изчезнат. Направи го сега. Имаш смелостта, прозорливостта, слабостта… Избрала си точния момент.

Нещо започва да трепери откъм бедрото ми.

Джиесемът вибрира в джоба.

Опитвам се да ги задържа, но Пол и детето изчезват. Гневът отстъпва пред тъгата. Отварям очи, изваждам пистолета от устата си и включвам телефона. Чувам гласа на Габриел.

— Не правете това, Алис.

Обръщам се. Той е на петдесетина метра зад мен, приближава.

— Казахме си всичко, Габриел.

— Не е така.

Вия от безнадеждност:

— Оставете ме на мира! Боите се за кариерата си, нали? Пациентка, която иска да си пръсне мозъка в хубавата ви клиника, това ще предизвика суматоха, нали?

— Вие не сте ми пациентка, Алис.

Идвам на себе си.

— Как така?

— Отлично знаете. Лекарят няма право да се влюбва в пациентите си.

— Последният ви опит е патетичен, Кийн!

— А защо си мислите, че поех всичките рискове? — заявява той и пристъпва една крачка напред. — Изпитах нещо към вас още когато ви видях да лежите на пейката.

— Ставате смешен.

— Не играя роля, Алис.

— Ние не се познаваме.

— Струва ми се, че не е така. По-скоро вече знаем всичко един за друг.

Отблъсквам го.

— Вие, фустогонецът, да сте влюбен в мен? „По едно момиче във всяко пристанище“: да не мислите, че не си спомням девиза ви?

— Лъжа, за да придам плътност на героя си — джазмен!

— Готов сте да чукате всичко, което мърда!

— Намирам ви за умопомрачително хубава, Алис. Обичам лошия ви характер, това, че винаги имате готов отговор. Никога не съм се чувствал толкова добре с друга.

Гледам го, без да мога да произнеса нито дума. Откровеността в думите му ме изумява. Истина е, че е рискувал кожата си заради мен. Вчера вечерта дори бях на крачка от, това да го застрелям.

Той настоява.

— Бих желал да направя хиляди неща с теб: да ти говоря за книгите, които обичам, да ти покажа квартала, където пораснах, да ти приготвя специалната си рецепта за макарони със сирене и трюфели, да…

Сълзите отново замрежват погледа ми. Думите на Габриел ме обгръщат с нежността си и изпитвам желание да се отдам на това усещане. Спомням си първия път, когато видях лицето му на пейката в Сентръл Парк. Виждам го отново в магазина за играчки, обвит в мантията, да прави фокуси, за да забавлява децата.

Но въпреки всичко го прекъсвам:

— Тази жена, която твърдите, че обичате, Габриел… Отлично знаете, че след няколко месеца тя ще изчезне. Няма да ви разпознава. Ще се обръща към вас с „господине“ и ще трябва да я затворите в болнична стая.