Гийом Мюссо - Сентръл Парк

— И тогава? — прояви нетърпение Алис.

— Ще се опитаме да влезем в къщата, без да разбиваме вратата…

Полицайката прибра оръжието си и клекна пред портата.

— Дайте ми чантата.

Тя бръкна в торбата и извади голям мукавен плик, сгънат на две, който съдържаше рентгеновите снимки на гръдния й кош.

— Къде намерихте това? — запита Габриел, като видя медицинските изображения.

— Ще ви обясня по-късно, Кийн. Готова съм да се обзаложа, че вратата просто е затворена. В този край едва ли се боят особено от крадци.

Алис прокара твърдия лист между вратата и рамката и натисна няколко пъти. Не успя.

— Оставете, Шефер, не сме във филм: заключено е.

Но тя прояви настоятелност, вдигна плика с рентгеновите снимки и разтърси вратата, като леко я оттласкваше нагоре, докато езичето на бравата се превъртя и освободи достъпа.

Тя погледна тържествуващо Габриел и отново хвана глока си. След това двамата полицаи влязоха във фермата.

Първото, което им се наби на очи беше, че къщата е отоплена. Следователно Дюн е излязъл и е имал намерение да се върне бързо.

Габриел запали осветлението. Интериорът беше прост: нещо като голяма ловджийска колиба с под от стари тухли, стени с жилести дъски и печка с дърва. Салонът се състоеше от изтъркано ъглово канапе и от огромна каменна камина, над която стърчеше главата на сръндак. Четири оръжия висяха на пирамидата за пушки.

— Чифтета за отстрелване на гугутки или на яребици — обясни Габриел. — Нищо друго.

Единствените следи от модерност: флагчета на бостънския бейзболен отбор „Ред Сокс“, нов модел телевизор, конзола за електронни игри, лаптоп и малък принтер, поставен на дървена маса. Минаха през кухнята. Същата обстановка: леко овехтели стени, чугунена готварска печка, стари медни тенджери.

Качиха се на първия етаж и откриха коридор, който водеше към три малки строго мебелирани и почти празни стаи.

След като се върнаха долу, отвориха гардеробите и чекмеджетата, надникнаха по етажерките, обърнаха възглавниците и платнената покривка на канапето. Трудно беше да се повярва, че подобна къщичка може да бъде убежище на сериен убиец.

— Странно е, че няма никакви лични снимки — отбеляза Габриел.

Алис седна пред лаптопа и го пусна. Нямаше парола. Нямаше снимки, нямаше и изтрита история на посетените уеб сайтове, нямаше поща. Истински празна обвивка.

Алис започна да анализира. Реши, че Дюн изпраща имейлите си, минавайки през сайта на интернет доставчика си. Влезе в него — беше единственият сайт, отбелязан сред предпочитаните, — но намери само месечни фактури, спам и реклами.

Габриел продължи да оглежда и в един кухненски шкаф откри найлоново парче и изолирбанд, които остави настрана, за да покрие счупеното стъкло на шелбито. Забеляза голям вертикално повдигащ се прозорец, който гледаше към задната част на гората. Отвори го от любопитство и стана течение, което хлопна отворената до този момент входна врата. Алис повдигна глава и побледня.

С един скок стана от стола, приближи се до входа и се вцепени. От вътрешната част на вратата бяха окачени на големи пирони три снимки, които тя винаги пазеше в портфейла си.

Първо, портрет на широко усмихнатия Пол, направен на Амалфитанското крайбрежие в ботаническата градина на град Равело. След това — една от нейните ехографии. Тази от петия месец на бременността.

Алис затвори очи. За секунда като на лента изникнаха всички чувства, които изпита като видя бебето си на екрана през този ден. Всичко можеше да се различи: деликатната форма на лицето, овалът на очите, мъничките ноздри, ръчичките, изваяните пръстчета. Тя сякаш чуваше хипнотизиращия шум от сърдечния ритъм: папам, папам, папам…

Отвори очи за последното изображение: беше трикольорната й полицейска карта. Тя също беше прикована към вратата, скъсана на две.

Папам, папам, папам… Шумът от собственото й блъскащо в гърдите сърце се смесваше със спомена за сърдечния ритъм на сина й. Изведнъж стаята се завъртя около нея. Помете я топла вълна, обхвана я неустоимо желание да повърне. Едва успя да усети, че някой я подкрепя, когато изгуби съзнание.

Гръмотевици огласяха небето, стъклата на прозорците се тресяха. Светкавици озаряваха помещението. Алис бързо се съвзе, но беше бледа като призрак. Габриел беше категоричен.

— Нищо няма да постигнем, като чакаме в тази барака. Трябва да намерим Калеб Дюн. Нищо не ни гарантира, че той ще мине от тук.