Гийом Мюссо - Сентръл Парк

— Нямате ли усещането, че ние, полицаите, работим за мъртвите? Именно те са истинските ни клиенти. На тях трябва да даваме сметка. Те изпълват с кошмари нощите ни, докато не намерим убийците им. Точно в това ме упрекваше най-често жена ми: „Хората, с които прекарваш най-много време са мъртви. Ти никога не си сред живите.“ Всъщност имаше право…

Алис прекъсна Габриел преди края на монолога му:

— Не е вярно! Напротив: ние работим за техните семейства — за хората, които са ги обичали. За да им позволим да се отдадат на скръбта си, за да въздадем правосъдие, да сторим така, че убийците да не продължават да вършат зло!

Той я погледна неуверено и продължи разказа си.

— Един ден реших наистина да подпомогна живите. В Енгълуд бях всекидневно в контакт с членовете на асоциация от медиатори. Разнородни хора, повечето социални работници и бивши рецидивисти от квартала, които бяха обединили силите си, за да сторят това, което представителите на закона не успявахме: да намерят кусурите на механизмите, да предотвратят конфликтите, да успокояват напрежението. И най-вече да спасяват тези, които все още не са окончателно погубени.

— Най-младите ли?

— Всички, които не бяха напълно подвластни на наркотиците. Понякога доброволците действаха на ръба на закона. Много пъти съм им помагал да измъкват млади проститутки от квартала като съм им предоставял фалшиви документи, малко пари, конфискувани при задържане на дилърите, влаков билет за Изток, адрес за живеене, обещание за работа…

Също както Пол… — помисли си неволно Алис.

Гората се отразяваше в очите на Габриел и придаваше на погледа му обезпокоителна интензивност.

— Убеден, че върша добро, не прецених срещу какво се изправям. Бях решил да не обръщам внимание на предупрежденията и заплахите, които получавах. А трябваше, тъй като сутеньорите и бароните на дрогата не се шегуват, когато някой се докосва до работните им инструменти.

Той продължи разказа си, като често го прекъсваше и замълчаваше за кратко.

— През януари 2009 г. малката сестра на жена ми предвиждаше да замине през уикенда на ски с приятелки, за да отпразнува рождения си ден. Тя ни помоли да й дадем джипа и ние се съгласихме. Още се виждам как й махам от верандата за сбогом. „Пази се, Йохана! Не се пускай по непозволени писти!“ Тази вечер тя носеше шапка с помпон. Бузите й розовееха от студа. Беше на осемнайсет години. Пълна с живот. Настани се зад волана на джипа, завъртя ключа. И… колата експлодира пред очите ни. Гадовете от Енгълуд не бяха се поколебали да минират автомобила ми…

Габриел запали нова цигара с угарката от предишната и продължи:

— Веднага след погребението на сестра си жена ми напусна дома ни заедно с нашия син. Настани се в Лондон, където живее част от семейството й. След това всичко се разви много бързо: тя поиска развод, а аз бях сразен от питбулите, които нае да я защитават. Обвиниха ме, че съм насилник, че съм алкохолик, че посещавам проститутки. Служиха си с фалшиви показания и с есемеси, извадени от конкретния контекст. Не можах да се противопоставя и й дадоха изключителните права над Тео.

Той дръпна за последен път от цигарата и я смачка в скалата.

— Имах право да виждам сина си само два пъти годишно. Тогава един ден превъртях. Отидох в Англия при жена си, опитах се да я убедя, но тя отказа. Адвокатите й се развихриха и измъкнаха от съда ограничителна заповед, която вече не ми позволява да се срещам с Тео.

Отчаяние се появи в погледа му. Падаше мрак. Задуха вятър и стана студено. Алис развълнувана постави ръка на лакътя му, но внезапният звън на телефон развали момента.

Размениха погледи, осъзнавайки, че полуоткрехнатата врата към тайната градина беше на път да се затвори.

— Да, Сеймур? — включи високоговорителя.

— Намерих захарната фабрика. Там съм. По дяволите, мястото е напълно изолирано. Вероятно тук са снимали „Злите мъртви“!

— Опиши ми какво виждаш.

— Прилича на преддверието на ада.

— Не се превземай толкова.

— И освен това, вали като из ведро, а аз съм без чадър.

— Не ми пука, Сеймур! Носиш ли факлата, големите клещи и луминисцентната лампа?

— Да, всичко е в торбата ми.

Заради високоговорителя буботещият глас на полицая се носеше от телефона, резонираше в долината и се блъскаше в планинските склонове.

— Както ми каза Кастели фабриката е изоставена преди повече от трийсет години. Намирам се в основното помещение. То е почти срутено. Всичко е в ръжда, а храсталаците са по-високи от човешки ръст.