Гийом Мюссо - Сентръл Парк

Изцяло концентриран над изненадите на пътя, Габриел взе много остър завой и забави ход, за да успее колата да продължи по стръмния път между дефилетата на Белите планини. От километри не бяха срещали друго превозно средство. Мястото беше пустинно.

Около тях природата се налагаше с цялото си величие. Гората беше мрачна, заплашителна, без нюанси. Палитрата на есенните цветове отстъпи пред еднообразна багра — сенчеста и невероятно тъмна.

Край лъкатушещия път понякога се откриваше потъналата в мъгла долина, както и терасовидна каскада, чиито водни маси образуваха сребристи площадки в скалата.

С тъмни кръгове от умора и безсъние под очите, Алис мислено си повтаряше до втръсване наученото от Сеймур: Вон не само не беше мъртъв, но и продължаваше пъкленото си дело. Преди десет дни беше убил медицинска сестра тук в Нова Англия, а малко по-късно се беше върнал във Франция, за да нанесе пореден удар и да скрие трупа в старата захарна фабрика.

Вон не действаше сам. Алис беше сигурна. Срещата й с Габриел не изглеждаше случайна. Вон ги беше събрал двамата, за да ги провокира и да ги подложи на изпитание. Обаче тази зловеща постановка не можеше да бъде творение на самотен човек. Що се отнася до логистика — без съучастник нямаше как да нареди такъв пъзел.

Алис разтри клепачите си. Вече нямаше ясни идеи, мозъкът й действаше на забавен ход.

Измъчваше я труден въпрос: защо баща й я беше излъгал, че Вон е мъртъв?

Тя раздвижи раменете си и изчисти изпаренията, които се натрупваха върху стъклото на колата. Злокобният пейзаж я угнетяваше. Много се страхуваше и само присъствието на Габриел й помагаше да не се поддаде на паниката.

Минаха още петнайсетина километра преди да стигнат дървен бордюр, от който започваше пътека в гората.

— Тук е! — възкликна Алис и вдигна очи от картата.

Колата зави вляво и тръгна по горския друм, заобиколен от борове. След стотина метра проходът стана по-тесен, сякаш дърветата се изпречваха, за да отблъснат двамата натрапници. Пътниците потънаха в растителния тунел. Игличките драскаха каросерията на мустанга, клоните се блъскаха в стъклата, земята ставаше все по-нестабилна. Иглолистната гора направо ги поглъщаше.

Появило се от нищото, пред колата изскочи нещо тъмно и голямо. Алис извика, Габриел натисна с все сила спирачката и завъртя волана, за да избегне преградата. Шелбито се поднесе към дънера на един бор, който счупи огледалото за обратно виждане и направи на пух и прах едно от задните стъкла; плафониерата угасна.

Тишина. Страх. Последва дълъг рев.

Лос… — помисли си Алис, докато гледаше как се отдалечава силуетът на голямото животно с разперени като ветрило рога.

— Нищо счупено? — реши да провери Габриел.

— Добре съм — отвърна Алис. — А вие?

— Ще оживея — успокои я той и запали колата.

Преминаха петстотин метра, докато излязоха на поляна, сред която се издигаше ферма.

Спряха шелбито близо до сградата и загасиха фаровете. Лунната светлина беше достатъчна, за да могат да виждат дома. Беше правоъгълна конструкция, покрита с дървени плоскости и завършваща с двуостър покрив от кедър. Две тавански прозорчета сякаш подозрително ги наблюдаваха. Капаците на прозорците не бяха затворени, а вътре цареше пълен мрак.

— Няма никого — констатира Габриел.

— Или някой се опитва да ни накара да мислим така — рече Алис.

Тя затвори войнишката си торба и я подаде на Габриел.

— Вземете я — нареди му, докато вадеше пистолета от жабката. Пъхна го в кобура, провери затвора, вдигна предпазителя и сложи пръст на спусъка.

— Да не смятате да тръгнете направо? — попита Габриел.

— Виждате ли друго решение?

— Може да попаднем под обстрел!

— Ако Вон искаше да ни убие, щеше да го е сторил отдавна.

Измъкнаха се на студа и поеха към къщата. От устните им излизаше горещ дъх, рисуваше сребърни спирали, които се стапяха в нощта.

Спряха пред обикновена пощенска кутия, боядисана, но олющена.

— Поне не сме сбъркали мястото — каза Габриел и отвори кутията.

Беше празна. Някой наскоро беше прибрал пощата. Продължиха до верандата, където намериха вестник.

— Днешен „Ю Ес Ей Тудей“ — съобщи Габриел, след като махна найлоновата му опаковка.

Остави екземпляра върху стар люлеещ се стол.

— Следователно Дюн още не се е върнал — съобрази Алис и погледна вестника.

Габриел застана пред входа и се поколеба.

— От юридическа гледна точка няма никаква разумна причина да сме тук. Дюн официално не е заподозрян в нищо. Нямаме съдебно нареждане, нямаме…