Гийом Мюссо - Сентръл Парк

— Може да го носите отдавна.

— Невъзможно. Щях да забележа — прекъсна го тя.

— Или пък ви е имплантирано от друго място.

Под смаяния поглед на рентгенолога Алис си разкопча колана, свали ботите си и изхлузи панталона. Прегледа внимателно глезените, краката, коленете си… Когато в горната част на лявото бедро откри прозрачна превръзка, сърцето й заби лудо. Тя махна лепенката и под нея се появи лек срез.

— Оттук са ви го имплантирали — отгатна лекарят и се приближи до белега. — Имплантът е толкова малък, че спокойно са го промушили нагоре с катетър.

Смутена, Алис се облече отново. Това разследване беше не само смущаващо и ужасяващо сюрреалистично, но и ставаше направо налудничаво.

— За да обобщим: нося пейсмейкър без батерия, без сонда и следователно не стимулира органите ми — рече тя.

— Напълно неразбираемо — измънка Митчъл.

— Но за какво служи в такъв случай?

— Точно това се питам и аз — призна рентгенологът.

Бавно падаше мрак.

Слънцето изпращаше последните си лъчи като изкусен майстор на светлината. От преливащите им оттенъци гората сякаш гореше. На първи план се извиваше вихрушка от ярките пламъци на кленовете, на ясените и на брезите, блестяха златните отражения на листвениците, галеха взора меките цветове на липите. После идваше ред на златистокафявият оттенък на буковете, черната кръв на шмака и на червените американски дъбове, тъмночервеното искрене на офиките. Още по-далеч зелената стена на боровете, а над нея минералната и ръбеста маса на скалите.

В Грийнфилд Габриел напълни резервоара с бензин, провери маслото и намери нова резервна гума. Алис отиде при него в сервиза и му разказа последната информация от Сеймур за произхода на пистолета и за своето ауди, намерено на Моста на влюбените. Инстинктивно се въздържа да го осведоми за чуждото тяло под кожата си. Предпочиташе да получи повече яснота по въпроса, преди да му говори неща, които ще му се сторят небивалици.

Отново поеха на път, но при Братълборо автоцистерна, пълна с гориво се беше обърнала на шосето. Бензинът се беше разлял навсякъде, така че пожарникарите и полицията по принуда затвориха междущатски път 91 и определиха охранителен периметър, за да предотвратят риска от пожар.

Принудено да напусне магистралата и да поеме по второстепенни пътища, шелбито намали скорост. Ако отначало двамата полицаи ругаеха този обрат на съдбата, постепенно се отпуснаха, покорени от спокойствието на местата, през които минаваха. Слушаха местна радиостанция с хубава музика: „Американски пай“ на Дон Маклийн; „Само днес“ на Джордж Харисън; „Златното сърце“ на Нийл Йънг… На една отсечка край пътя дори си купиха от местен производител сайдер и понички с канела.

В продължение на час сякаш забравиха за разследването.

Пейзажът беше привлекателен, прорязан от пътеки, от покрити мостове, от панорамни гледки и от планински потоци. В по-голямата си част хълмист, релефът на места се изравняваше в продължение на няколко километра. Тогава шосето заприличваше на селски път, покрай който се редяха живописни селища, старовремски ферми и широки пасища, по които се разхождаха млечни крави.

Дълго време Алис се унасяше от бръмченето на колата. Декорът й напомняше за летуванията в Нормандия, когато беше по-млада. Времето беше спряло хода си. Всеки път когато преминаваха през селце имаха усещането, че се връщат сто години назад. Сякаш се движеха по пощенска картичка от Нова Англия, илюстрирана със стари земеделски хангари, мандри с високи покриви и обилна растителност.

Очарованието изчезна внезапно, когато Алис отвори жабката, за да прибере кобура си. През първите години в полицията тя се подиграваше на колегите си, които носеха оръжие дори когато не бяха на работа. Но с течение на времето стана същата като тях: изпитваше нужда да усеща тежестта на патлака до гърдите си, за да е напълно спокойна, за да е в пълна хармония със себе си.

Пистолетът беше там, където го беше оставила, потънал в кожения калъф, но редом с него имаше детска играчка: метална количка с бяла каросерия, украсена със сини ивици. Точно копие на мустанга шелби, в който се возеха.

— Какво е това?

Габриел погледна играчката.

— Вероятно джаджа, която е доставяла удоволствие на Кени.

— Нямаше я тук преди малко.