Гийом Мюссо - Сентръл Парк

Тя прогони мислите си и се съсредоточи върху картата. За да се ориентира, винаги имаше необходимост да визуализира нещата. Използва химикалката и обгради различни места. Първо Ню Йорк, откъдето тръгнаха преди два часа, и Бостън, където се намираше бюрото на ФБР. Сега бяха спрели в Хартфорд, точно на средата на пътя между двата града. Нов щрих: Крейг им каза, че Дюн работи в старчески дом в Конкорд. Намираше се много по на север, в Ню Хампшър, най-малко на 250 километра. Крейг също така уточни, че Дюн живее в Линкълн. Беше й необходима почти минута, за да открие обекта на картата. Пущинак, затулен между две планини.

— Знаеш ли го? — попита тя новата си приятелка.

— Да, има ски шанца наблизо: Лун Маунтин. Ходили сме там с моя приятел.

— Как е обстановката?

— По-скоро неприятна, особено през зимата. И никак не е близо.

Полицайката кимна. В залата беше толкова топло, че тя свали пуловера си и остана по фланелка.

С пакет цигари в ръка, Габриел се върна в ресторанта и се присъедини към Алис на съседната табуретка.

— Какво да ви поднеса, господине?

— Нямате ли еспресо?

— Не, съжалявам.

— Тогава може би „Перие“?

— Също не разполагаме.

Алис се ядоса.

— Постарай се, Кийн. Не бъди толкова придирчив.

— Окей, направете ми обикновено кафе.

Докато младата сервитьорка изпълняваше поръчката, Габриел я огледа от главата до петите, като без стеснение обърна особено внимание на най-възбуждащата част от тялото й.

— Не се притеснявайте! — избухна Алис.

Той вдигна очи към небето. Тя продължи:

— И вие сте мъж като всички други — въздъхна.

— Никога не съм твърдял обратното — рече той, извади цигара от пакета и я мушна зад ухото си.

Алис си беше приготвила реплика, но не й стигна времето да я изкаже.

— Струва ми се, че вашият факс току-що пристигна — обяви Барби и изчезна за няколко секунди в кабинета.

Когато се върна при тях, носеше два отпечатани листа, които си беше направила труда да закопчае един за друг.

Ченгетата откриха заедно съдебната фотография на Калеб Дюн.

— Каква е разликата между това и нищо… — промълви Алис разочаровано.

Антропометричната фотография, черно-бяла, неясна, не ги впечатли. Дюн изглеждаше като всеки друг: брюнет, среден на ръст, лице без отличителни черти. Господин Никой. Безлична фигура.

— Наистина е трудно да го запомниш — призна Габриел. — Може да бъде всеки.

Полицаят надмогна разочарованието си. Той обърна страницата и откри адресите, които Томас Крейг беше прибавил ръкописно: на старческия дом и на обиталището на Дюн.

— Не ви ли се струва странна тази история със старческия дом, който използва за пазач бивш затворник?

Алис не отговори. Очите й останаха приковани в снимката, сякаш се опитваше да проникне в „мистерията Дюн“.

Габриел отпи глътка от кафето си и направи гримаса на отвращение.

— Ще ми дадете ли телефона си? Трябва да видя нещо.

Той избра номера на телефонни справки, за да се свърже със старческия дом „Свети Йосиф“, където работеше Дюн. Представи се на рецепционистката — „специален агент Кийн, ФБР“ — и поиска да разговаря с директора на заведението. Както стана обичайно за тях, Габриел включи високоговорителя, за да може и Алис да слуша разговора.

— Юлиус Мейсън. Имам честта да ръководя този дом. Какво мога да сторя за вас?

Габриел се позова на рутинно разследване, за да поиска информация за Дюн.

— Надявам се, че нищо лошо не се е случило с Калеб? — обезпокои се Мейсън.

— Вчера вечерта той беше ли на смяна?

Директорът очевидно зина от учудване.

— Но Калеб Дюн не работи при нас от почти две години!

— Така ли? Не знаех.

Габриел се опита да запази присъствие на духа. Алис не успя да се сдържи и се усмихна: дори ФБР не беше в състояние да подава най-актуалната информация. Бавенето и административните спънки не бяха запазена марка на Франция. Притеснен, Габриел строго продължи да разпитва:

— Знаехте ли, че Дюн е имал съдебно досие, когато сте го наели?

— Съдебно досие ли? Хайде де, продал е няколко грама хашиш и е казал в очите на ченгето, което го е заловило, какво мисли за него. Голяма работа! Не е заслужавал да иде в затвора!

— Това е вашето мнение.

— Да, и нямам скрупули да го споделя с вас.

Алис отново се усмихна. Мъжът не беше лесен за разпит.

— Докато работеше за вас, Дюн никога ли не се е държал странно или неприемливо? Нищо ли не ви се е сторило учудващо?

— Не, напротив, Калеб беше много сериозен, много изпълнителен. Персоналът и живеещите тук не пестяха похвалите си за него.