Гийом Мюссо - Сентръл Парк

— Разбрах всичко. Разследваш сам-сама. Никога няма да се промениш!

— Вярно е, няма, и затова те търся.

— Алис, 10 часът вечерта е! Аз съм си вкъщи? Какво искаш от мен?

— Записаното от една охранителна камера. Паркинг „Винчи“ на авеню „Франк Рузвелт“. Искам да науча всичко, което можеш да откриеш за едно седефено сиво ауди.

— Веднага ще те прекъсна, това е частен паркинг!

Той помълча и продължи:

— И какво да сторя?

— Онова, което най-добре умееш. Познаваш типовете в паркинга „Винчи“: ще се пазариш, ще заплашваш, ще ги ласкаеш. Имаш ли лист, за да запишеш номера на колата?

— Не знам…

— Помниш ли, когато гепих хлапето ти, докато работих в Бригадата за борба с наркотиците? Ти беше много доволен, че го измъкнах от пандиза. Да ти напомня ли колко дрога имаше в него?

— По дяволите, оттогава минаха десет години, Шефер! Да не искаш да съм ти задължен до гроб?

— Мисля, че е редно. Благодарността е доживотна: така е като човек има деца, нали? Добре, ще си запишеш ли номера?

Марешал въздъхна примирено.

— Щом получиш филма, изпрати ми го на личния имейл, окей? И не се бави: трябва да го имам още тази вечер.

Доволна от постигнатото, Алис затвори телефона и отговори на въпросителния поглед на Габриел, като му разказа разговора си. Агентът на ФБР поиска да запали нова цигара, но пакетът вече беше празен.

— Все така ли няма вести от баща ви?

Алис поклати глава. Габриел настоя:

— Той държи ключа от загадката. Ако ви е казал истината и наистина е убил Вон, грешим за самоличността на престъпника.

— Нямаше да се сетя…

Габриел смачка пакета цигари в пепелника.

— Не мога да си обясня какъв интерес може да е имал да ви лъже?

Алис сви рамене.

— Може би е искал да ми помогне да обърна страницата след нещастието.

Той се усъмни.

— И да измисли цялата история ли?

— Очевидно не сте наясно с характера на баща ми.

— Естествено, че не.

Тя се загледа през прозореца в предпазните стени на магистралата, които се плъзгаха покрай тях с умопомрачителна скорост, създавайки коридор от стомана и бетон.

— И той си има недостатъците — обясни тя. — Тъй като ме познава добре, е очаквал, че ще бъда готова на всичко, за да отмъстя и да убия Вон със собствените си ръце. Не е невъзможно да се е опитал да ме предпази от подобна глупост.

— Все пак не бихте ли пробвали пак да се свържете с него?

— Няма смисъл; ако беше получил съобщението ми, щеше да се обади.

— Хайде, последно позвъняване и ви оставям на спокойствие — рече той усмихнато.

Ядосана, Алис включи телефона на високоговорител и отново набра номера.

„Ален Шефер. В момента не съм на разположение. Оставете съобщение след сигнала.“

— Странно е, че не отговаря, нали?

— Баща ми не е човек, който поглежда екрана на джиесема си всеки пет минути. И освен това, откакто го отстраниха от работа, се е запалил по спелеологията. По това време, заедно с приятелите си от Клуба на бившите полицаи, вероятно са се завряли в някоя пещера в Изер или в Пиренеите.

— Нямаме късмет — промърмори Габриел.

Алис току-що беше затворила телефона, когато той звънна отново. Тя бързо се обади и попита на френски:

— Татко?

— Well, I’m afraid not I’m Thomas Krieg. Gabriel gave me wyur Number. May I… 54 54 „Уви, не. Аз съм Томас Крейг. Габриел ми даде вашия номер. Мога ли…“ (англ.).

Тя включи високоговорителя и предаде телефона на Кийн. Изненадан, Габриел взе слушалката.

— Томас?

— Здравей, Габ. Елиан Пелитие ми предостави резултатите от ДНК анализа на кръвта, намерена върху блузата. Вкарах данните в Кодикс 55 55 Кодикс е база данни, използвана от ФБР за извършване на генетичен профил на осъдени за престъпления. и познай какво? Имаме победител!

Двете ченгета размениха погледи. Усетиха едновременно как сърцата им се разтуптяха в гърдите.

Алис показа на Габриел една табела край пътя.

— Томас, има отбивка на магистралата след два километра. Ще спрем там и ще те потърсим.

Заведението „Грил 91“ беше дълга правоъгълна сграда, поовехтяла, с просторни помещения и изключителна височина на таваните, каквато можеше да се види през 70-те години на XX век. Независимо че прозорците не гледаха към Тихия океан (а към паркинга на отбивката от междущатско шосе 91), геометричната форма на ресторантчето и неговата осветеност напомняха повече за големите калифорнийски вили, отколкото за острите покриви на съборетините в Нова Англия.

Украсен с рекламата „Далеч от обикновеното“, стенният часовник (с цвят на прочута мексиканска бира) показваше 16:12. Прекрасното есенно слънце огряваше почти празната зала. Зад бара, сервитьорка блуждаеше в облаците, слушалки саксофона на Стан Гец 56 56 Стан Гец (1927–1991) е един от водещите американски джаз саксофонисти. .