Гийом Мюссо - Сентръл Парк

Алис и Габриел се настаниха в дъното на салона, възможно най-далече от касата и от тезгяха. Поставиха джиесема по средата на масата, сложиха го на високоговорител и слушаха сериозния и топъл глас на Томас Крейг, който представяше пред тях неочакван портрет.

— Кръвта върху блузата принадлежи на някой си Калеб Дюн, четиридесет и една годишен, включен в „Кодикс“ за сравнително маловажни престъпления; арестуван преди осем години в Калифорния за трафик на наркотици и за оказана съпротива срещу органите на реда. Лежал е шест месеца в затвора „Салинас Вали“, след това е улегнал, отишъл е на Изток, където е намерил работа. Досега се е държал прилично.

Алис си взимаше бележки на салфетка. Габриел попита:

— Какво работи?

— Нощен пазач е в дом за стари хора в Конкорд, в Ню Хампшър.

— Наемат ли бивши затворници в подобни домове? — учуди се Габриел.

— Всеки има право на нов шанс, нали?

Алис свали предпазителя на рекламната химикалка, която й даде сервитьорката.

— Имате ли адреса на жилището му?

— Да — отговори Крейг. — Някаква барака в Линкълн, в района на Белите планини. Какво искаш да направим, Габриел?

— Нищо особено засега. Продължи да копаеш. Ще говорим отново. Ще бъдем в Бостън след два часа.

— Все пак трябва да ми разкриеш нещо повече. Началникът смята, че си в Ирландия…

— Не му казвай нищо. Скоро ще му дам обяснение. Всъщност имаш ли снимка на Дюн?

— Изпращам ти я по имейла.

— Невъзможно, телефонът ми е праисторически.

Габриел погледна към менюто на масата, на което фигурираха координатите на ресторанта.

— Чакам я по факс.

— Факс ли? Джаджата, която използвахме преди интернет?

— Да, представяш ли си. Намирам се в „Грил91“, заведение на 91 шосе, на равнището на Хартфорд. Ето ти номера му. Изпрати снимката и добави адреса на старческия дом, както и на колибата на Дюн.

Габриел продиктува координатите и затвори. Двете ченгета се спогледаха мълчаливо. Разследването им беше в задънена улица. Много възможности. Много въпроси. Прекалено малко полицаи, за да разплетат елементите, между които нямаше очевидна връзка. Габриел наруши мълчанието:

— Не успяхме да напреднем, за Бога! Какво търси кръвта на този нощен пазач върху блузата ви?

— Мислите ли, че съм стреляла по него?

— Не бива да изключваме подобно нещо. Казахте, че липсва куршум в пълнителя на Глока.

Алис го погледна свирепо.

— Така ли? А какъв може да ми е мотивът? За първи път чувам за този тип!

Той вдигна ръце, за да успокои положението.

— Окей, права сте. Не зная.

Изпука с пръсти, преди да вземе решение.

— Отивам да купя цигари. Има супермаркет в бензиностанцията. Искате ли да ви взема нещо?

Тя отказа с кимане и го проследи как се отдалечава.

Отново Алис усети изгаряне в стомаха, което пое нагоре към хранопровода й. Стана и отиде до бара, за да предупреди сервитьорката, че ще постъпи факс, предназначен за тях.

— Добре ли се чувствате, госпожо?

— Да, да. Гастритът ме присвива. Ще мине.

— О, майка ми страда от същото! Искате ли да ви приготвя коктейл с папая? Много е ефикасен!

Беше малка руса Барби, която леко фъфлеше. С костюма си на мажоретка приличаше на героинята на Оливия Нютън Джон от филма „Брилянтин“ или на участничка в епизод на „Клуб Веселие“.

— Съгласна съм за сока от папая, много благодаря — каза тя и седна на табуретка. — Случайно да разполагате с карта на района?

— Клиентите понякога ги забравят по масите. Ще ида да проверя дали няма някоя в кабинета.

— Много любезно от ваша страна.

След по-малко от две минути Барби се върна с карта на Нова Англия. Алис я разгъна на бара. Беше добра стара „Мишелин“ от времето преди джипиеса, преди появата на смартфоните и на интернет — преди тази лудешка епоха, когато хората абдикираха, за да се превърнат в роби на технологиите.

— Може ли да пиша отгоре й?

— Да, тя е ваша: подарък от заведението. И ето ви коктейла.

Алис й благодари с усмивка. Харесваше това момиче: мило, обикновено, привлекателно. На каква възраст беше: осемнайсет, най-много деветнайсет? Алис беше на трийсет и осем. Двайсет лета повече. Извода изникна неизбежно: можеше да й бъде майка. Констатация, която напоследък се появяваше все по-често, когато тя се срещаше с младежи. Намираше се в странното положение да се чувства на ничия земя: усещането, че продължава да е на двайсет в мислите си, а да се движи в два пъти по-старо тяло.

Гадно е времето, което минава. Единственият господар на тези, които нямат господар… както напомня една арабска пословица.