Гийом Мюссо - Сентръл Парк

— Когато всички си мислеха, че е заминал в чужбина, този гад се криеше на по-малко от двайсет минути път от Париж. Остана няколко дни под измислено име, с нередовна карта за самоличност. Ограничаваше движението си, но за да напусне страната, трябваше да се снабди с фалшив паспорт. Последният ден, към 23 часа, излезе да подиша чист въздух. Беше сам, промъкваше се покрай стените, с наведена глава и с каскет, нахлупен над челото. Там го хванах.

— Как, насред улицата ли?

— Нощем мястото е пусто. Два удара с железен лост във врата и в главата. Беше вече мъртъв, когато го натоварих в багажника на рейндж ровъра.

Опитвам се отново да преглътна, но сякаш имам бучка в гърлото. Хващам се за металическата рамка на леглото си.

— И… какво стори с трупа?

— Карах дълго през нощта към Лорен. Бях открил съвършеното местенце, където да се отърва от чудовището: стара изоставена захарна фабрика между Саарбург и Саргемин.

Подава ми други фотографии, които напомнят декор на филм на ужасите, разположен сред пустошта. Зад оградата — няколко изоставени сгради. Разбити прозорци. Комини от червени тухли, които всеки момент могат да се срутят. Гигантски метални корита, потънали наполовина в земята. Раздрънкани лентови транспортьори. Неподвижни вагонетки, оставени на релсите, обрасли с плевели. Ръждясали багери.

Той посочва с пръст една снимка.

— Зад складовата зона има три каменни кладенеца, построени един до друг, които водят към подземен резервоар. Тялото на Вон потъна в средния. Никой никога няма да го намери там.

Показва ми последен фотос. Бордюр на кладенец, опасан с тежка решетка.

— Отмъщението е наше — заявява баща ми и стиска ръката ми в рамото. — Сега историята постепенно ще се забрави. Първо, защото няма да има повече убийства. Второ, тъй като Вон има семейство в Ирландия и в Съединените щати, всички ще мислят, че е заминал в чужбина, дори че може да се е самоубил.

Издържам погледа му, без да мигна. Вцепенена съм, неспособна съм да промълвя нито дума, връхлитат ме силни противоречиви чувства.

След първата вълна на облекчение идва ред на глуха ярост. Стискам юмруци, докато ноктите ми се забиват в плътта. Цялото ми тяло трепери. Сълзите прииждат и чувствам как огън залива страните ми.

Защо баща ми ме лиши от отмъщението, от моето отмъщение?

След смъртта на съпруга ми и на бебето да хвана и да убия Ерик Вон беше единствената причина, поради която все още се крепях жива.

За съжаление вече нищо не ми остава.

Километрите се нижеха.

Потънал в мислите си, пушейки цигара след цигара, Габриел караше, следейки внимателно пътя.

Сигнализационна табела съобщаваше: Най-близката отбивка — Харфорд , след нея незабавно идваше ред на друга: Бостън — 105 мили . При поддържане на тази скорост щяха да бъдат в бюрото на ФБР след по-малко от два часа.

Прилепила чело до прозореца, Алис се опитваше да подреди мислите си. В светлината на последните разкрития тя претегляше информациите, прегрупираше елементите и данните във въображаеми досиета, които след това поместваше в различни отделения на мозъка си.

Едно я измъчваше. Думите на Сеймур за охранителните камери на паркинга: камерата показва каросерията, но кабината е потънала в полумрак.

Тя умираше от желание сама да види какво е снимано.

Отново я облада стремежа да контролира всичко.

Да провери всички детайли.

Но как да го стори? Да се обади пак на Сеймур? Безполезно е. Той я предупреди: отидох до „Франклин Рузвелт“ и прегледах записите, но нищо съществено не се вижда . Сеймур беше видял филма, но нямаше как да го изземе без съдебна поръчка. Беше ходил на паркинга и горещо се беше молил на охранителя да се запознае със записа на място.

Мислено, Алис възпроизведе мрежата си от връзки. Грабна телефона и набра номера на комисар Марешал, който ръководеше регионалната поддирекция на транспортната полиция.

— Здравей, Франк, обажда се Шефер.

— Алис? Къде си? Изписа се някакъв дълъг номер.

— В Ню Йорк.

— Криминалната полиция ли ти плати пътуването?

— Дълга история, ще ти обясня…