Гийом Мюссо - Сентръл Парк

Спомням си.

5 декември 2011 г.

Болезнено бледата светлина в болничната стая.

Зимното слънце, което залязва и се опитва да проникне през щорите.

Отблъскващата миризма на антисептиците и на храната в подносите.

Искам да умра.

Три седмици са изминали, откакто Ерик Вон ме нападна и откакто Пол умря. Просната съм на леглото, със затворени очи, чувствам се като отнесена. Вливат ми антибиотици през ръката. Въпреки лекарствата против болки, най-лекото движение реже като с нож долната част на корема ми. Въпреки медикаментите, които премахват тревожността и антидепресантите, всяка мисъл ми къса сърцето.

Когато линейката на Бърза помощ ме откара в болницата, вече бях изгубила много кръв. Направиха ми ехография на корема, за да установят смъртта на бебето и да проверят всички увреждания. Ударите с ножа бяха перфорирали преградата на матката, бяха прерязали една артерия, провокираха храносмилателни смущения и достигаха до тънкото черво.

Никога не съм се нуждаела повече от Пол до себе си, отколкото в тези моменти. Жизнена необходимост да чувствам присъствието му, да изплачем болката си заедно, слети, и да го моля за прошка, прошка, прошка…

Съобщиха ми, че е мъртъв точно преди да ме отведат в операционната. Точно преди да отворят корема ми, за да извадят убитото бебе. Тогава последните връзки, които ме свързваха с живота, бяха прекъснати. Започнах да вия от ярост и болка, удрях лекарите, които се опитваха да ме успокоят. След това ме хвана упойката.

По-късно, след операцията, някакъв гаден доктор ми каза, че в известен смисъл „съм извадила късмет“. В края на бременността плодът е заемал толкова място в утробата ми, че е избутал всичките ми органи назад. Така че бебето ми е поело ударите, които щяха да бъдат фатални за мен. Моето бебе ми е спасило живота.

Тази идея ми е непоносима.

Закърпили са всичките ми вътрешни наранявания, махнали са част от червото. Дори казаха, че са успели да запазят матката ми за евентуална бъдеща бременност.

Като че ли след всичко случило се можеше някой ден да се появи друга любов, друга бременност, друго бебе.

Майка ми грабва влака, за да дойде да ме види, но стои само двайсет минути. Брат ми оставя съобщение на гласовата поща. Сестра ми се задоволява с есемес. За щастие Сеймур идва по два пъти дневно и прави всичко възможно, за да ме успокои. Момчетата от полицията също ме навестяват, но в мълчанието им отгатвам колко са разочаровани и ядосани: не само че се опитах да свърша тяхната работа, но провалих едно от най-важните разследвания, които сме провеждали през последните години.

От леглото си забелязвам тези погледи, които не могат да ме излъжат и в които прозират горчивината и упрекът. Знам, че всички си мислят: заради нея Ерик Вон все още е на свобода.

И че колкото и ужасно да е това, което се случи с мен, в крайна сметка не мога да обвиня никого освен себе си.

Подвластна съм на медикаментозните реакции на хапчетата, които ми предписва медицинският персонал. Да държат упоен мозъка ми, да направят сърцето ми безчувствено, са единствените възможности, за да ми попречат да си прережа вените или да скоча през прозореца.

Въпреки замъгленото си съзнание чувам скърцането на вратата, която се отваря и на прага застава масивната фигура на баща ми. Обръщам глава и го гледам как бавно напредва към леглото ми. Ален Шефер в цялото си великолепие, прошарени коси, изострени черти, брада на три дни. Носи вечната си униформа на ченге — три четвърти кожено палто с топъл хастар, а под него пуловер поло, протрити джинси, обувки с четвъртити бомбета. На китката му виждам стар стоманен „Ролекс Дайтона“ — същия като този на Жан-Пол Белмондо във филма „Страх над града“, — подарен му от майка ми една година преди да се родя.

— Държиш ли се, шампионке? — пита той и премества стол, за да седне до мен.

Шампионка. Обръщение, което ме връща в детството. Не ме е наричал така от поне двайсет и пет години. Появява се спомен: като хлапе ме придружаваше на тенис турнирите през уикендите. Вярно е, че печелихме заедно купи и трофеи, аз — на корта, а той на трибуните. Винаги умееше да каже подходящата дума в подходящия момент. Успокоителен поглед и точна преценка. Любов към победата, независимо на каква цена.

Баща ми идва да ме види всеки ден. Най-често — вечер; остава при мен, докато заспя. Само той ме разбира малко от малко и не ме съди. Единствен ме защитава, тъй като вероятно на мое място би действал по същия начин: зависим от адреналина, също би поел всички рискове, би тръгнал сам, с оръжие в ръка и с изправено чело.