Гийом Мюссо - Сентръл Парк

— Минах да видя майка ти в хотела — казва ми и отваря кожена чанта. — Тя ми повери нещо, за което я молех отдавна.

Вади от чантата си подвързан овехтял албум и ми го подава. Правя усилие, за да се повдигна, светвам лампата над леглото си и обръщам страниците, отделени с прозрачна хартия.

Албумът е от 1975, годината на моето раждане. Върху картонените страници снимките са закрепени с лепенки, а под тях има обяснения с мастило, които са се запазили.

Първите фотографии са от пролетта на 1975. Откривам на тях майка си бременна в шестия месец. Бях забравила колко приличам на нея. Бях забравила и колко са се обичали родителите ми в началото. Разгръщам албума и в пожълтелите фотоси оживява цяла една епоха. Припомням си малкото студио, където те живееха тогава, на улица „Деламбр“ в Монпарнас. Предизвикващите халюцинации оранжеви тапети в салона, където е разположен яйцевиден фотьойл; квадратните етажерки, на които са наредени плочите 33 оборота на Боб Дилън, на Джими Хендрикс и на Жорж Брасенс, бакелитовият телефон, постерът на отбора „Сен Етиен“ от златните му години.

На всяка от снимките баща ми и майка ми са широко усмихнати и видимо предвкусват щастието, че скоро ще бъдат родители. Запазили са всичко, всеки спомен за голямото събитие: анализа на кръвта преди раждането ми, първата ехография, идеите за това как да се казвам, записани на стенен бележник със спирала: Ема или Алис за момиче, Жулиен или Александър за момче.

Обръщам нова страница и вълнението задавя гърлото ми. Денят на раждането ми. Едно кърмаче, което плаче в ръцете на баща си. Под снимката откривам почерка на майка си:

„12 юли 1975 г.: ето я нашата малка Алис! Тя е толкова добра, колкото са майка й и баща й!“

На следващата страница откривам гривната, която са ми закачили в родилното, както и друга снимка, направена няколко часа по-късно. Този път „малката Алис“ спи спокойно в люлката си, заобиколена от своите родители, които имат черни кръгове под очите, но погледите им блестят. И пак — почеркът на майка ми:

„Нов живот ни връхлита. Нови чувства разтърсват битието ни. Станахме родители.“

Горчиви сълзи се ронят по бузите ми, тъй като се докосвам до емоции, които никога няма да изпитам.

— Защо ми показваш всичко това, по дяволите? — казвам и хвърлям албума на леглото.

Установявам, че този път очите на баща ми се овлажняват.

— Когато майка ти роди, аз те изкъпах за първи път и ти подадох първия биберон — доверява ми той. — Това беше най-вълнуващият момент в живота ми. През този ден, щом те взех в обятията си, ти обещах нещо.

Той спира за миг, тъй като гласът му пресеква от вълнение.

— Какво си ми обещал? — питам.

— Че докато съм жив, няма да позволя никому да ти стори зло. Ще те защитавам каквото и да се случи и каквито и да са последствията.

Преглъщам.

— Нали виждаш, че човек не трябва да обещава такива неща, защото не може да ги изпълни.

Той въздиша и разтърква слепоочията си, за да избърше сълзите, които не е в състояние да спре, след това вади от чантата картонена папка.

— Направих, каквото можах. Направих, каквото трябваше да сторя — обяснява ми той и ми подава папката.

Преди да я отворя, го поглеждам въпросително. Тогава той обявява:

— Намерих го, Алис.

— За кого говориш?

— Намерих Ерик Вон.

Оставам зяпнала. Слисана. Мозъкът ми отказва да възприеме това, което чувам. Моля го да повтори.

— Намерих Ерик Вон. Той вече никому няма да причини зло. Ледена вълна ме парализира. Няколко секунди се гледаме мълчаливо.

— Не е възможно! Откакто се е развихрил, половината ченгета на Франция са по петите му. Какво чудо стори, та го откри?

— Няма значение, важното е, че успях.

Изнервям се.

— Но ти си снет от длъжност, вече не си полицай. Нямаш екип, нямаш…

— Запазих контактите си — обяснява, без да ме изпуска от поглед. — Момчета, които ми дължат услуги. Хора, които познават други хора, и които на свой ред познават трети. Знаеш как стават тези работи.

— Не знам.

— Винаги съм имал осведомители сред шофьорите на таксита. Един от тях качил Ерик Вон близо до вратата „Сен Клу“ същата вечер, когато те нападна. Изхвърлил MP3 плеъра си, щом разбрал, че е идентифициран.

Усещам, че сърцето ми се готви да експлодира в гърдите. Баща ми продължава:

— Таксито го отвело в департамента Сен Сен Дени, в Олнесу-Боа, в невзрачен хотел близо до площад „Генерал Льоклерк“.

Той грабва папката от ръцете ми, за да извади няколко снимки, подобни на тези, които полицаите правят по време на преследване.