Гийом Мюссо - Сентръл Парк

Пороят се изсипва отгоре ми. Вдигам якето над главата си, за да се скрия от дъжда и притичвам десетте метра, които разделят колата от лекарския кабинет. На секретарката е необходима почти минута, за да ми отвори. Когато най-после влизам в антрето, установявам, че тя е на телефона. Прави ми знак за извинение и ме насочва към чакалнята. Отварям вратата на стаята и сядам на един от кожените фотьойли.

От сутринта преживявам кошмар, който се дължи на гадна пикочна инфекция, която започна внезапно. Истинска поредица от мъки: болки ниско долу в корема, напъни за малка нужда на всеки пет минути, нетърпимо парене и кръв в урината.

За да се обърка всичко, трябва да кажа, че това се случва наистина в неподходящо време. Последните двайсет и четири часа моята група действа трескаво. Опитваме се да изтръгнем признания от един убиец, срещу когото няма солидни доказателства; очаква ни и нов случай — убийството на жена, намерена мъртва в дома си, в буржоазно жилище на улица „Фесандри“, в 16 район. Млада учителка, дивашки удушена с чифт чорапи. 15 часът е. Ние със Сеймур сме на местопрестъплението от седем сутринта. Решаваме сами да разпитаме съседите. Нищо не съм яла, гади ми се и имам чувството, че пикая бръснарски ножчета.

Грабвам пудриерата, която винаги мъкна в чантата си, и се опитвам да сложа малко ред в прическата си. В главата съм като зомби, дрехите ми са яко наквасени и като цяло приличам на мокро куче.

Дишам дълбоко, за да се успокоя. Не за първи път изпитвам подобни болки. Независимо че е ужасно мъчително, знам, че се лекува: една доза антибиотик и ден по-късно симптомите изчезват. Отидох в аптеката срещу дома си, но фармацевтката отказа да ми даде каквото и да било лекарство без рецепта.

— Госпожица Шефер?

Мъжки глас ме принуждава да вдигна глава от пудриерата към бяла престилка. На мястото на моя гинеколог стои красавец с матова кожа, с руси коси и квадратно лице, осветено от усмихващи се очи.

— Аз съм доктор Пол Малори — представя се той и оправя очилата си с рогови рамки.

— Но аз имам среща с доктор Понселе…

— Колежката ми е в отпуск. Трябвало е да ви предупреди, че я замествам.

Изнервям се.

— Не е, напротив: потвърди срещата ни с имейл.

Вадя телефона си и търся пощата върху екрана, за да представя доказателство. Когато я прочитам, установявам, че мъжът е прав: бях прегледала набързо съобщението, запомних само потвърждението за срещата, но не и известието, че самата тя е в отпуск.

По дяволите.

Объркана, се колебая. Прекалено добре познавам мъжете, за да искам някой от тях да ми бъде гинеколог. Очевидно е, че една жена винаги по-добре ще влезе в положението на друга жена. Въпрос на психология, на чувствителност, на интимен контакт. Оставайки нащрек, все пак го следвам в кабинета, твърдо решена да не продължавам дълго прегледа.

— Много добре — казвам. — Ще бъда пряма, докторе: имам нужда само от антибиотик, за да излекувам цистита си. Обикновено доктор Понселе ми дава антибактериална монодоза…

Той ме гледа, присвива клепачи и прекъсва тирадата ми:

— Извинете ме, но нали нямате намерение да напишете рецептата вместо мен? Разберете: не мога да ви дам антибиотик, без да ви прегледам.

Опитвам се да сдържа гнева си, но разбирам, че нещата ще се окажат по-сложни, отколкото предвиждах.

— Казах ви, че имам хроничен цистит. Не е необходима друга диагноза.

— Вероятно е така, госпожице, но тук лекарят съм аз.

— Действително, не съм доктор. Аз съм полицай и съм затънала с работа до гушата! Не ми губете времето с тест на вагината.

— Точно това ще направим — заявява той и ми подава лентичка за тестване на урина. — И ще ви предпиша цитобактериологично изследване, което се извършва в лаборатория.

— Да не сте се смахнал, Боже! Дайте ми антибиотика и да приключваме!

— Бъдете по-разумна и не се дръжте като токсикоманка! В живота има не само антибиотици.

Изведнъж започвам да се чувствам едновременно изморена и глупава. Нова болка разкъсва долната част на корема ми. Умората, натрупана откакто се включих в криминалната бригада, изригва в мен като лава на вулкан. Прекалено много безсънни нощи, стоварване на насилие и ужаси, рояк призраци, които не е възможно да прогоня.

Изтощена съм, изпразнена. Имам нужда от слънце, от топла баня, от нова прическа, от по-женствен гардероб и от две седмици почивка далеч от Париж. Далеч от мен самата.

Гледам мъжа, елегантен, лъскав, ведър. Хубавото му лице е свежо, усмивката му е нежна, гримасата му е привлекателна. Невероятните му руси къдрави коси ме дразнят. Дори бръчиците около очите му са неустоими. А аз се усещам противна и жалка. Една смешна тъпачка, която му говори за проблемите с пикочния си мехур.