Гийом Мюссо - Сентръл Парк

Сега пейзажът се промени. Индустриалният декор на Ред Хук отстъпи пред мирно предградие: малка църквичка, малко училище и малки градинки пред редицата от почти еднакви къщи от червен камък.

Въпреки че уличките бяха тесни, Алис не намали скоростта, караше непрекъснато натиснала докрай педала за газта, с глава, залепена на предното стъкло, дебнеше всяка възможност да се спаси. Зад стъклото пейзажът се променяше стремително. Минито се оказа издръжливо. При тази скорост, всеки път, когато сменяше скоростите, се чуваше скърцане, което сякаш предвещаваше, че колата ще се разпадне.

Изведнъж спря, тъй като беше отминала една уличка. Бързо се върна назад и пое стремглаво по нея.

— Не от тук, забранено е!

И за капак на всичко един камион за доставки блокираше цялото движение на средата на пътя.

— Спрете! Ще се блъснем в машината на компанията „Юнайтед Парсъл Сървис“!

Глуха за нареждането му, Алис забави ход и успя да качи минито на тротоара. Изморени, амортисьорите я изоставиха.

Тя продължи напред и погледна към външното огледало за обратно виждане. Полицейската кола не успя да ги последва и спря пред камионетката.

Няколко секунди отдих!

Все така на тротоара, малката кола изкачи улицата и отново се озова на асфалта, завивайки надясно.

Насочиха се към английска градина, заобиколена от чугунена ограда: парка „Кобъл Хил“.

— Знаете ли къде се намираме? — попита Алис, карайки покрай оградата.

Габриел се опита да се ориентира по пътните знаци.

— Давайте надясно, ще излезем на „Атлантик Авеню“.

Тя стори, каквото й каза и те стъпиха на път с четири платна: артерията, която пресичаше Ню Йорк от изток на запад, от околностите на летище „Кенеди“ до бреговете на Ист Ривър. Алис веднага разпозна пътя. Понякога такситата минаваха оттук, за да стигнат до летището.

— Близко сме до Манхатънския мост, нали?

— Той е зад гърба ни.

Тя направи полукръг и се включи в магистралната система. Скоро забеляза пътната връзка, която водеше към Манхатън. Сивеещите пилони на моста се виждаха отдалече. Две стоманени кули, оплетени с кабели и въжета.

— Зад нас!

Полицейската кола плътно ги следваше.

Много е късно, за да сменя посоката.

На този етап имаше две възможни решения: да тръгнат към Лонг Айлънд или да се върнат в Манхатън. Поеха по изход 29А и се насочиха към моста. Седем коридора за движение, четири коловоза за метрото и едно трасе за колоездачи: Манхатънският мост беше канибал, който поглъщаше и превозните средства от Бруклин, и пътниците в тях, за да ги изплюе на бреговете на Ист Ривър.

Изведнъж шосето се стесни. Преди да стигнат до началото на моста, трябваше да преминат през бетонна пешеходна пътека.

Мястото беше трудно проходимо, принуждаваше колите да се движат броня до броня. Погълната от трафика, Алис запали аварийните светлини, както правеха и останалите автомобили. Полицаите бяха на стотина метра зад тях. Макар да бяха пуснали сирената, тук пътят беше прекалено тесен, за да се отдръпнат другите участници в движението и да ги пуснат да минат напред. Но двамата бегълци нямаха особени шансове да се измъкнат.

— Спукана ни е работата — отсъди Габриел.

— Не, можем да преминем по моста.

— Размислете три минути: те притежават описание на отличителните ни белези, а сега вече знаят и коя е колата ни. Дори да успеем да преминем, други патрулни машини ще ни гепят на края на моста!

— Не викайте толкова, окей? Припомням ви, че заради вас ни откриха! Казах ви да изхвърлите този скапан телефон.

— Добре, виновен съм — призна си той.

Тя затвори очи за няколко секунди. Не мислеше, че полицаите бяха наясно кои са точно, и в крайна сметка това нямаше значение. Затова пък Кийн беше прав: проблемът беше бракмата им.

— На прав път сте.

Виждайки, че движението се разреждаше малко по-нататък, тя разкопча колана си и отвори вратата.

— Хванете кормилото — заповяда на Габриел.

— Какво, защо казвате, че съм на прав път?

— Таратайката ни не е дискретна. Ще се опитам да сторя нещо.

Изненадан, се премести, за да заеме мястото й. По пътя, който водеше към моста, колите продължаваха да се движат бавно. Той присви очи, за да не изгуби Алис от поглед. Уменията на тази млада жена не преставаха да го изненадват. Сякаш невидима, тя си проправяше път сред задръстването. Изведнъж го обзе паника, като я видя да вади пистолета от якето си. Беше застанала до застаряваща бежова хонда акорд.