Гийом Мюссо - Сентръл Парк

— Моля ви, дайте го — повтори Габриел.

Приближиха се до гише, обезопасено с преграда от бронирано стъкло, зад което седеше безполов на вид, но спретнат азиатец: грижливо фризиран, джинси с висока талия, модни очила, вталено сако, под което се подаваше фланелка с къс ръкав, върху която бяха изрисувани персонажи на Кийт Харинг 14 14 Кийт Харинг (1958–1990) е американски художник, силно повлиян от графити и от стила поп арт. .

— Какво мога да сторя за вас? — попита китаецът и приглади кичур коса зад ухото си.

Приятният му вид контрастираше силно с гадната атмосфера на мястото. Алис свали със съжаление часовника и го подаде на гишето.

— Колко?

Мъжът от заложната къща разгледа внимателно бижуто.

— Имате ли документ, който доказва автентичността на предмета? Свидетелство за оригиналността му например?

— Не нося в себе си — промърмори младата жена и го разстреля с поглед.

Китаецът дълго оглеждаше часовника, поигра си със стрелките, провери механизма за навиване.

— Много е крехък — предупреди Алис.

— Нагласям датата и часа — оправда се мъжът, без да вдига глава.

— Точен е! Добре, стига толкова! Взимате ли го или не?

— Предлагам ви 500 долара — рече азиатецът.

— Да не сте слънчасал! — избухна Алис и грабна часовника от ръцете му. — Това е антична вещ! Струва сто пъти повече!

Беше готова да напусне магазина, когато Габриел я задържа за ръката.

— Успокойте се! — разпореди се той. — Не става дума да продаваме часовника на съпруга ви, нали? Само го оставяме за залог. Ще се върнем да си го приберем, щом разплетем историята.

Тя тръсна глава.

— Изключено. Ще намерим друго решение.

— Няма друго решение и вие знаете това! — повиши глас той. — Чуйте, времето ни притиска. Трябва да хапнем нещо, за да си възвърнем силите, а не можем да предприемем нищо без пари. Чакайте ме навън и ме оставете да водя преговорите с този тип.

Алис с горчивина му подаде бижуто и излезе от магазина.

Едва озовала се на улицата, я блъсна силна миризма на подправки, на пушена риба и на ферментирали гъби, която не успя да усети преди малко. Тези изпарения предизвикаха внезапно гадене. Конвулсия я прегъна на две, принуди я да се наведе напред, за да изхвърли от празния си стомах жлъчен сок. Зашеметена, тя се изправи и се подпря на стената.

Габриел имаше право. Трябваше непременно да хапне нещо.

Потърка очите си и осъзна, че по бузите й капеха сълзи. Усети, че губи самообладание. Кварталът я задушаваше, тялото й заплашваше да се предаде. По този начин изплащаше вложените до момента усилия. Наранената й китка гореше, мускулите страшно я боляха.

Най-вече: тя се чувстваше безнадеждно сама, обзета от мъка и объркване.

Ослепителни картини прорязваха съзнанието й. Епизодът с часовника възраждаше мъчителното минало. Тя отново мислеше за Пол. За първата им среща. За омаята, която я обзе тогава. За могъществото на любовта: сила, способна да унищожи всичките й страхове.

Спомените избликнаха на повърхността като истински гейзер.

Спомените за щастливите дни, които никога нямаше да се върнат.

Париж

Ноември, 2010 г.

Валеше като из ведро.

— Завий надясно, Сеймур, ето там е улица „Свети Тома от Аквино“.

Непрекъснато движение на чистачките, опитващи се да прогонят потоците вода, които се стоварват над Париж. Въпреки усилията им, полупрозрачната завеса почти незабавно отново изниква на предното стъкло.

Нашата полицейска кола напуска булевард „Сен Жермен“, за да се вмъкне в тясната артерия, която започва от площада с църквата.

Небето е черно. От вчера вечерта бурята вилнее. Пред нас пейзажът се размива. Фронтонът на църквата изчезва в облаците. Орнаментите и барелефите потъват в мъглата. Само каменните ангели, приютени в ъгловите ниши, все още се различават сред потопа.

Сеймур обикаля площадчето и спира в зоната за паркиране срещу гинекологичния кабинет.

— Мислиш ли, че ще се бавиш дълго?

— Не повече от двайсет минути — обещавам. — Гинеколожката ми определи час за преглед по имейла. Предупредих я, че проблемът е спешен.

Той проверява съобщенията на екрана на телефона си.

— Слушай, има бирария малко по-надолу. Ще си купя сандвич, докато те чакам, и ще се обадя в службата, за да разбера докъде са стигнали Савиньон и Крюши с разпита.

— Окей, изпрати ми есемес, ако научиш нещо ново. До скоро и благодаря, че ме придружи — казах и затворих вратата след себе си.