Гийом Мюссо - Сентръл Парк

Анонимна кола — разбра той изведнъж.

Тя насочи пистолета към стъклото. Шофьорката излезе, без да чака дори секунда. Побягна, прескачайки бариерата и се понесе по тревистия сипей, който се спускаше повече от двайсет метра надолу.

Габриел не успя да потисне възторженото си подсвиркване. Обърна се. Колата на полицаите беше далече, надолу по пътя. От това разстояние беше невъзможно да забележат каквото и да било.

На свой ред той изостави минито и се присъедини към Алис в хондата в момента, когато движението започна да се отпушва.

Габриел й смигна и тръгна да се оплаква, за да разведри атмосферата:

— Май се привързах към малката англичанка! Тя изглеждаше по-добре от тази таратайка.

Под въздействието на стреса чертите на Алис се бяха втвърдили.

— Вместо да се правите на клоун, погледнете в жабката!

Той изпълни нареждането и намери онова, което му бе липсвало най-много, откакто се събуди: пакет цигари и запалка.

— Слава на Бога! — рече и запали папироса.

Дръпна силно два пъти и я подаде на Алис. Без да изпуска волана, тя също опита цигарата. Парливият вкус на тютюна замая главата й. Трябваше незабавно да хапне нещо или щеше да припадне.

Отвори прозореца, за да подиша малко чист въздух. Надясно, небостъргачите на Мидтаун блестяха с хиляди светлини, докато наляво дългите жилищни блокове на Лоуър Ист Сайд й напомняха за декорите на старите кримки, които поглъщаше съпругът й Пол.

Пол…

Тя отхвърли спомените и погледна часовника си. Беше минал повече от час, откакто се събудиха безпаметни в парка. Оттогава разследването им не беше напреднало въобще. Не само мистерията оставаше неразбулена, но се появиха и други въпроси, които направиха положението още по-неясно. И по-опасно.

Разследването им трябваше бързо да постигне резултати и в това отношение Габриел беше прав: не можеха да сторят почти нищо без пари.

— Дайте ми адреса на вашия собственик на заложна къща — реши се тя, когато колата пристигна в Манхатън.

Колата отмина „Бауъри“ и зави по „Мот Стрийт“. Алис намери място пред китайски билкарски магазин. Пространството не беше широко, но тя безпогрешно откри пролука и се настани между камионетка, разнасяща провизии, и подвижна кухня, която продаваше китайски пелмени дим сум.

— Ако си спомням добре, заложната къща е малко по-надолу по улицата — уточни Габриел и затвори вратата на Хондата.

Алис го настигна, след като заключи автомобила.

Без да губят време, те поеха по основната артерия на квартала. „Мот Стрийт“ беше тясна улица, която гъмжеше от хора и беше невероятно оживена: коридор от мрачни тухлени сгради, съоръжени с чугунени стълби, който пресичаше Китайския квартал от север до юг.

Минаха покрай безкрайна редица от най-различни магазинчета с витрини, покрити с графични символи: салони за татуиране и акупунктура, бижутерии, бутици за продажба на фалшиви луксозни стоки, бакалници и ресторантчета за готова храна за вкъщи, чиито сергии предлагаха месо от изкормени костенурки, а отгоре, провесени на куки, висяха армии от патици за сладко-кисел сос.

Скоро те стигнаха пред сива фасада на заложна къща, над която светеше гигантски неонов надпис във формата на дракон. Табелата „Купувам-Продавам-Заеми“ се открояваше в заревото на утрото.

Габриел отвори вратата на помещението. Алис го последва по мрачен коридор, който ги отведе до мизерно осветена голяма зала без прозорци. Миришеше противно, на пот.

Върху металически рафтове бяха натрупани всевъзможни предмети: телевизори с плоски екрани, маркови модели дамски чанти, музикални инструменти, препарирани животни, абстрактни картини.

— Часовникът ви — настоя Габриел и протегна ръка. Застанала до стената, Алис се поколеба. Когато съпругът й почина, тя прекалено бързо се освободи от всички неща — дрехи, книги, мебели, — които й напомняха за човека, когото толкова много бе обичала. Сега й оставаше само часовникът: златен „Патек Филип“ с календар и фази на луната, който Пол бе получил от дядо си.

Месеците минаваха, а скъпата вещ се превърна в нещо като талисман, невидима нишка, която я свързваше с паметта за Пол. Алис носеше всекидневно хронометъра, повтаряше всяка сутрин жестовете, които някога правеше мъжът й: стягаше кожената гривна около китката си, навиваше бутона на механизма, почистваше стъклото. Предметът я успокояваше, създаваше й чувството — наистина, малко изкуствено, но толкова важно за нея, — че Пол все още е тук, някъде наоколо.