Гийом Мюссо - Сентръл Парк

Голяма кожена престилка, дебели ръкавици, шумозащитна каска, предпазен прозрачен шлем и черни очила. Привлекателният силует на бившата манекенка чезнеше зад образа на съвършения железар.

— Добър ден, аз съм Алис Шефер. Моят приятел Сеймур вероятно…

— Влизайте, побързайте! — прекъсна я Ники и вдигна маската и опушените си стъкла. — Предупреждавам ви, не ми пука за вашите истории и не искам да бъда замесвана. Свалям ви белезниците и незабавно се омитате, разбрано?

Те потвърдиха с кимане и затвориха вратата след себе си. Помещението повече приличаше на железарска работилница, отколкото на художническо ателие. Осветено само от дневната светлина, то представляваше огромна стая, със стени, окичени с всевъзможни инструменти: всякакви големини чукове, поялници, горелки. Нажежената жарава, която червенееше в железолеярната пещ, образуваше оранжеви контури около наковалнята и ръжена.

Следвайки Ники, те напредваха по необработения паркет и с труд си пробиваха път сред металическите композиции, заели пространството: сериграфии с пурпурни и охрени отражения, които блестяха върху стоманата, скулптури от ръждиво желязо, чиито заострени линии заплашваха да пробият тавана.

— Седнете тук — нареди скулпторката и посочи два изтърбушени стола, които беше подредила преди пристигането им.

Бързайки да се свърши работата, Алис и Габриел заеха местата си от двете страни на един тезгях. Докато Ники закрепваше диск за рязане на ъглошлайфна машина, тя ги помоли да стегнат веригата на белезниците в менгеме. След това машината издаде ужасяващ шум, а художничката се приближи до бегълците.

Дискът разсече халката за по-малко от три секунди и връзката незабавно се разпадна. Няколко удара, нанесени с остро длето, окончателно освободиха езичетата на стоманените белезници.

Най-после! — въздъхна Алис и започна да разтрива кървящата си китка.

Промълви няколко думи за благодарност, но Никовски студено я изпревари:

— Сега изчезвайте! — нареди тя и посочи вратата. Облекчени, че са си възвърнали свободата, двамата покорно се подчиниха.

Върнаха се на кея с усмивка на устните. Освобождението не отговаряше на нито един от въпросите им, но бележеше нов етап: отново бяха независими, първо стъпало, за да се приближат към истината.

Като хора, отхвърлили всичкото бреме, направиха няколко крачки до доковете. Сега вятърът беше приятно хладен. Небето, все така синьо, контрастираше със строгостта на постиндустриалния декор: изоставени терени, върволица от хангари и складове. Гледката беше замайваща. С един поглед можеха да проследят цялото крайбрежие на Ню Йорк от Статуята на Свободата до Ню Джързи.

— Елате, ще ви черпя едно капучино! — предложи Габриел с радостен глас и посочи малко кафене, настанило се в стар вагон от трамвай, покрит с графити.

Алис смачка ентусиазма му.

— А с какво ще платите кафето? И него ли имате намерение да откраднете?

Той направи гримаса, уязвен от връхлетялата го действителност. След това докосна ръката си. Болката, която усети, когато се разбуди, сега беше значително по-силна.

Габриел свали сакото си. Ръкавът на ризата му беше в кръв. Повдигна го нагоре и забеляза превръзката, която опасваше пространството до лакътя: широк компрес, напоен със съсирена кръв. Махна го и откри гадна рана, която започна отново да кърви. Цялата му ръка беше намушквана с някакъв режещ предмет. За щастие, драскотините не бяха особено дълбоки. Резки, които образуваха нещо като…

— Поредица от цифри! — възкликна Алис и му помогна да попие кръвта.

Гравирано върху кожата, числото 141197 изпъкваше от кървавите улеи.

Изражението на Габриел се промени. За няколко секунди облекчението от преоткритата свобода отстъпи пред маската на безпокойството.

— Какъв е пък този код? Безумието на нашата история започва да ми додява!

— Във всеки случай, сега не става дума за телефонен номер — отсъди Алис.

— Може би е дата? — замисли се той, изпаднал в лошо настроение, и си облече отново сакото.

— 14 ноември 1997 г… Възможно е.

Изгубил надежда, потърси погледа на младата французойка.

— Чуйте, не можем повече да се мотаем така, без документи и без пари.

— Какво предлагате? Да потърсим полицията, след като откраднахте кола ли?

— Направих го заради вас!

— О, каква храброст! Вие сте истински джентълмен! Забележете: с вас е лесно, вината винаги е у другите. Започвам да ви опознавам.