Гийом Мюссо - Сентръл Парк

Габриел седна на мястото на шофьора, след това се наведе над волана от алуминий и лакирано дърво, докато Алис се правеше, че разговаря с него, облегната на прозореца.

Инстинктивно си бяха разпределили ролите: тя наблюдаваше наоколо, докато той се опитваше да се справи с техниката.

С отмерен удар Габриел счупи пластмасовите повърхности, които покриваха оста на волана. Със свободната си ръка извади предпазителите, за да достигне до кабелите. От един пластмасов цилиндър излизаха три жици с различни цветове.

— Къде се научихте да правите това?

— В школата на улицата. Квартал „Енгълуд“, южно от Чикаго.

Той разгледа внимателно всички жички, за да избере чифта, който щеше да запали колата.

— Това е кабелът, който подхранва цялата електрическа верига на автомобила — обясни и посочи двете кафяви жички.

— Дали не сънувам? Нали няма да ми изнасяте курс по механика!

Обиден, той измъкна кабелите от цилиндъра, оголи краищата им и ги събра, за да включи захранването. Таблото светна веднага.

— Побързайте, по дяволите! Една жена ни забеляза от балкона си.

— Ако смятате, че е лесно да се действа с една ръка! Бих желал да ви видя вас!

— Нали толкова се хвалехте с вашата „школа на улицата“.

Поставен под натиск и презрял предпазливостта, Габриел оголи със зъби кабелите на стартера.

— Помогнете вместо да се жалвате! Вземете тази жица. Внимателно я допрете до моята. Ето така…

Действието им предизвика искра и се чу как моторът заработва. Размениха си бърз съучастнически поглед, за да отпразнуват малката победа.

— Давайте — нареди тя и го изблъска вътре в купето. — Аз ще карам.

— И дума да не ста…

— Това е заповед — прекъсна го тя. — Всъщност нямаме избор. Аз ще държа волана, вие ще сменяте скоростите.

Демонстрирайки цветовете на Полицейското управление на Ню Йорк, един форд таурус стоеше на ъгъла на „Бродуей“ и на 66-а улица.

Побързай, Майк!

Вътре в колата Джоди Костело, двайсет и четири годишна, проявяваше нетърпение и барабанеше по волана.

Младата полицайка попадна в нюйоркската полиция в началото на месеца и работата й съвсем не беше толкова вълнуваща, колкото бе очаквала. Тази сутрин нямаше дори три четвърти час, откакто беше поела дежурството си и вече усещаше изтръпване в краката. Секторът й за патрулиране (на запад от Сентръл Парк) покриваше богат квартал, прекалено спокоен за нейния вкус. За петнайсет дни дейността й се ограничаваше до това да дава информация на туристи, да преследва улични апаши, да съставя актове за превишена скорост и да разчиства от миризливи пияници.

За да не е наред всичко й бяха лепнали за съекипник истинска карикатура: Майк Ернандес, на когото му оставаха шест месеца до пенсията. Беше страхотно бреме. Привърженик на най-малкото усилие, той мислеше само как да се натъпче и старателно работеше, за да не върши нищо, като непрекъснато правеше „паузи за понички“, „спирки за хамбургери“ и „отбивки за кока-кола“ или си лафеше сладко-сладко с търговците и летовниците. Прекалено своеобразно разбиране за ролята на кварталния полицай!

Хубаво, стига толкова! — нервира се Джоди. — Не са необходими два часа, за да си купиш понички!

Тя загаси аварийните светлини и излезе от колата, като блъсна след себе си вратата. Готвеше се да влезе в магазинчето, за да прибере партньора си, когато забеляза група от шест юноши, които тичаха в нейната посока.

Крадец, крадец!

Тя строго им нареди да се успокоят, а след това реши да ги изслуша. Бяха група испански туристи, които говореха лош английски. Отначало помисли, че става дума за банална кражба на джиесем и беше готова да ги изпрати да подадат жалба в двайсети участък, но един детайл привлече вниманието й.

— Сигурен ли си, че крадците бяха с белезници ? — попита тя този, който изглеждаше едновременно най-малко глупав и най-грозен: хлапак с фланелка на футболист, с кръгла муцуна, очила за късогледство и разрошена коса.

— Категорично — отговори испанецът, шумно подкрепян от приятелите си.

Джоди прехапа устната си.

Бегълци?

Трудно й беше да повярва. Както всяка сутрин, беше се запознала със съобщенията за търсени лица и с описанията им, които изпращаха колегите от Патрулната служба, но нищо не отговаряше на словесния портрет на двамата злосторници.