Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

— Татенце, кажи ми защо плачеш?

1993 год.

Почти шест и половина сутринта е. Елиът се измъква от леглото, преди будилникът да се е задействал. Изпод одеялото се подава дълга тъмнокафява коса: тази на стюардесата, която бе срещнал снощи на летището. Бе отишъл там, за да изпрати Анджи, която заминаваше да прекара няколко дни с майка си в Италия.

Излиза безшумно от стаята, минава под душа и припряно се облича.

В кухнята взема бележник и се готви да надраска бележка до спящата, но се оказва, че е забравил името й. Затова се задоволява с минималното в такива случаи:

На излизане би ли оставила ключовете в пощенската кутия?

Благодаря за тази нощ.

До някой от следващите дни.

Доста калпаво, съзнава го, но положението е такова. Връзките му не надхвърлят повече от седмица. В крайна сметка това е въпрос на избор: отказва да се обвързва, без да чувства любов. В противен случай би било проява на подлост и страхливост. Пък и донякъде това е начинът, който той е намерил да остане верен на Илена.

В крайна сметка съществуват правила, които биха могли…

Изгълтва нетърпеливо кафето, грабва някаква съсухрена поничка и излиза от къщи, за да отиде на работа. Навън прибира вестника, за който е абониран. На първа страница е поместена огромна снимка: ръкостискането между Рабин и Арафат под внимателния поглед на Бил Клинтън.

1994 год.

Мека привечер в края на лятото. Небето е бледолилаво с червени отблясъци. Елиът паркира своята вярна Костенурка пред Марина Грийн. Успял е да се измъкне, за да не се връща прекалено късно, но знае, че Тереза — бавачката, която е наел да се занимава с детето — си е тръгнала преди повече от час.

— Анджи! — вика той, отваряйки вратата. — Аз съм.

Тя вече е на осем години, но всеки път, когато я оставя сама, е обсебен от неизменна тревога.

— Анджи! Къде си, миличка?

Дочува ситни стъпки, които слизат по стълбите, но когато вдига глава, открива, че хубавото й личице е обляно в сълзи.

— Какво се е случило, бебчо? — пита я той, втурвайки се към нея.

Тя се хвърля в прегръдките му, чувствайки се най-нещастното момиченце на света.

— Нехранимайко! — най-после успява да пророни тя между две хлипания.

— Какво е направил Нехранимайко?

— Той… той е умрял.

Елиът я взема на ръце и двамата се качват в стаята. Наистина старото куче лежи, сякаш е заспало, върху своето килимче.

— Ще го лекуваш ли? — пита малкото момиченце.

Докато Елиът преглежда животното, хлипанията на Анджи се смесват с настойчиви молби:

— Моля те! Излекувай го, татенце! Излекувай го!

— Той е умрял, бебчо, не може да бъде излекуван.

— Моля те! — вика тя, падайки на колене.

Той я вдига и я отвежда в нейната стая.

— Нехранимайко беше много стар, нали знаеш. Цяло чудо е, че живя толкова дълго.

Но тя все още не е готова да чуе подобни думи. Засега мъката е прекалено силна и нищо не може да я смекчи.

Ляга си в своето легло и забива глава във възглавницата. Елиът присяда до нея, опитвайки се да я утеши с каквото може.

Утре тя ще се почувства малко по-добре.

На другия ден двамата се качват на колата и пътуват почти час, докато пристигнат в малката гора край Ингълууд, на север от Сан Франциско. Избират усамотено място, недалеч от едно голямо дърво, и Елиът изкопава доста дълбока дупка с помощта на лопатата, сложена предвидливо в багажника на Костенурката. Щом свършва, полага на дъното й тялото на лабрадора и го затрупва с пръст.

— Смяташ ли, че има рай за кучетата? — пита го малката му дъщеря.

— Не знам — отвръща Елиът, покривайки гробчето с листа и клони. — Във всеки случай, ако има такова място, сигурен съм, че Нехранимайко ще е там.

Без да пророни и дума, тя кимва с глава и сълзите отново потичат по бузите й. Нехранимайко винаги е бил част от нейната вселена.

— Изобщо не мога да повярвам, че никога повече няма да го видя.

— Знам, миличка, много е трудно да загубиш някого, когото обичаш. Няма нищо по-тежко от това на света.

Елиът проверява дали всичко е наред, после предлага на дъщеря си:

— Ако искаш, можеш да се простиш с него.

Анджи пристъпва към могилката и произнася със сподавен глас:

— Сбогом, Нехранимайко. Ти беше супер куче…

— Да — съгласява се Елиът, — ти беше върхът.

После двамата се връщат в колата и поемат към града. През целия обратен път в колата цари пълно мълчание. Тъй като са заслужили поне малка утеха, Елиът предлага да спрат пред най-близкия „Старбъкс“.

— Да ти предложа един горещ шоколад?