Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

Би искал да умре с ведростта на будистки учител.

Но това не е така просто.

Напротив, безпомощен е като малко дете.

Изпитва страх.

Не е пожелал да извести Анджи.

Няма никого край себе си.

Тогава, за да не напусне този живот съвсем сам, впряга цялото си същество в мисъл за Илена. И в мига, в който поема последния си дъх, успява да повярва, че тя седи до него.

Февруари 2007 год.

Три дни по-късно

Прекрасно зимно слънце огряваше зеленеещите се алеи на гробището Грийнууд, придавайки му облика на парк.

Току-що бяха положили ковчега в земята и онези, които желаеха да си вземат последно сбогом с Елиът, минаваха покрай зейналата яма, за да хвърлят в нея шепа пръст или цвете.

Анджи първа извърши този ритуал, придружена от своята майка, която бе пристигнала от Милано. Сетне се изредиха неговите колеги, както и многобройните му пациенти, които бе оперирал в продължение на последните тридесет години. Ако не бе шест стъпки под земята, Елиът би останал изненадан от това пришествие. Присъствието на един човек обаче би стоплило особено много сърцето му: това на детектив Малдън; прехвърлил вече деветдесетте, той храбро пристъпваше към гроба, подкрепян от своя бивш колега, капитан Дъглас, който днес ръководеше най-важния полицейски участък в града.

Церемонията приключи половин час по-късно, непосредствено преди падането на нощта. Дошлите да изпратят Елиът в последния му път скоропостижно се разпиляха, насочвайки се към уютното и успокояващо пространство на своите коли. Прибирайки се вкъщи, мнозина от тях си помислиха: И аз един ден ще се озова на същото място ; и веднага след това: Дано да е колкото се може по-късно!

Малкото гробище бе опустяло, единствено ветровете продължаваха да се разхождат из него.

Когато се увери, че е останал сам, един мъж, който се бе държал встрани по време на церемонията, посмя най-сетне да се приближи към гроба.

Мат.

Жена му Тифани го бе убеждавала да не идва. Тя не виждаше необходимост да бъде почитана паметта на един човек, който не му е отронил и дума в продължение на тридесет години.

Но Мат все пак бе дошъл.

Със смъртта на Елиът изчезваше цял един пласт от младостта му, както и надеждата за помирение, която винаги тайно бе кътал в душата си.

Защото Мат непрестанно си мислеше, че преди тридесет години се бе разминал с нещо важно, което така и не бе разбрал. Как иначе би могъл да си обясни внезапната промяна на Елиът и грубото му отношение към него? Как би могъл да си обясни, че бе прогонил Илена, с която изживяваше съвършената любов?

Толкова много въпроси, на които вече никога нямаше да получи отговори.

— Избра да отнесеш всички тайни със себе си, приятелю — въздъхна в безсилието си той.

Докато стоеше пред прясно положената плоча, спомените занахлуваха в съзнанието му. А това бе болезнено. Някога двамата бяха толкова близки. Макар приятелството им да бе започнало преди повече от четиридесет години, на него му се струваше, че това е било едва вчера.

Мат клекна пред надгробния камък и дълго време остана така неподвижен. Мълчаливи сълзи се стичаха по бузите му и капеха на земята. С напредването на възрастта очите му понякога се разплакваха съвсем сами и той не бе в състояние да направи каквото и да било, за да ги спре.

Докато се изправяше, подхвърли една реплика — отговор, изпълнен със смесица от лукавство и горчивина, на изречена преди тридесет години шега:

— Тъй като ти си отиде пръв, в твой интерес е да ми запазиш това шибано място в рая…

Тъкмо се канеше да се отдалечи, когато усети нечие присъствие зад гърба си.

— Вие би трябвало да сте Мат…

Той се обърна, изненадан от непознатия женски глас.

Млада жена, облечена в дълго черно палто, бе застанала пред него.

— Аз съм Анджи, дъщерята на Елиът — каза тя, подавайки му ръка.

— Мат Делюка — представи се той.

— Баща ми ме бе предупредил, че на погребението му Вие ще сте този, който ще остане най-дълго до неговия гроб.

— Ние с него бяхме приятели — обясни, почти притеснен, Мат. — Много близки приятели…

Остави няколко секунди изречението си недовършено, след което уточни:

— … но това бе много отдавна, преди твоето раждане.

Оглеждайки внимателно младото момиче, Мат бе поразен от приликата й с Елиът. Анджи бе наследила хармоничните черти на баща си, но не и неговата тревожност. Тя бе красива млада жена, отворена и разцъфтяла, която въпреки голямата си мъка изглеждаше щастлива и радостна от живота.