Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

Кара машинално по улиците, взема няколко завоя, за да се озове в края на краищата пред паркинга на болницата. Изгубил е любовта, изгубил е приятелството. Останала е единствено работата му. Разбира се, изобщо не би могло и да става дума да оперира днес, нито дори да преглежда пациенти, защото въздействието на алкохола и дрогата все още не е напълно отминало. Но той има нужда да се озове в привична и доброжелателна среда, а тази в болницата е единствената, която познава.

Паркира на обичайното си място и излиза в нощния мрак в мига, в който с оглушителен вой на сирената и заплашително пулсиращи светлини една линейка нахлува със свистене на гумите в паркинга и спира пред входа на отделението за бърза помощ. Воден от силата на навика, Елиът се затичва да помогне на своите колеги: Мартинес и Пайк от подразделение 21, с които неведнъж е работил. Забелязва пребледнелите лица на двамата санитари, впечатлени от състоянието и раните на своя пациент.

— Какво имаме, Мартинес?

Младият южноамериканец мисли, че Елиът е дежурен, и казва:

— Млада жена на тридесет години, в кома, с травми по цялото тяло. Хвърлила се от Голдън Гейт преди около половин час…

— Оживяла, така ли?

— Не задълго, ако питаш мене…

Младата жена вече е интубирана. Сложили са й системи за преливане, както и ортопедичен апарат на врата, който скрива част от лицето й.

Елиът помага на двамата мъже да свалят носилката.

После се навежда над ранената.

И я разпознава.

Сан Франциско, 2006 год.

Елиът е на 60 години

Все още зашеметен от безумния разговор с Мат, Елиът караше, без да внимава в пътя и без да знае къде точно отива.

Какво искаше неговият приятел да каже с думите: „След това, което се случи с Илена“? Дали имаше предвид тяхното скъсване, или намекваше за нещо по-сериозно? Елиът се опита да сложи ред в мислите си. По време на своето последно пътешествие в миналото, на 25 декември 1976 год., той и неговият млад двойник бяха успели да избегнат инцидента с косатката, който щеше да коства живота на младата жена. Следователно Илена бе жива.

Защо тогава този отчаян тон, който бе усетил в гласа на Мат? Спря рязко и паркира Костенурката край един пожарен кран пред „Вашингтон парк“. Почти тичайки по тротоарите на „Норт Бийч“, успя да намери интернет кафе, където си поръча капучино, за да получи правото да седне пред компютърния екран.

С няколко движения на мишката се озова в страницата на адресен указател и започна да се рови в него. За тази цел набра името „Илена Крус“ в карето за търсене по име.

Тогава следващото каре — за търсене по населено място — започна да мига. Елиът написа „Сан Франциско“, после подаде съответната команда.

Никакъв отговор.

Разшири търсенето в цяла Калифорния, после — в други щати.

Никакъв отговор.

Илена от 2006 год, не фигурираше в указателя. Или не живееше повече на Западното крайбрежие. Или бе сменила фамилията си…

Без да се обезсърчава, Елиът написа „Илена Крус“ в търсачката „Гугъл“. Един-единствен отговор… Попаднал бе на университетски сайт, посветен на ветеринарната медицина, свързана с морските млекопитаещи. В него се припомняше, че през седемдесетте години Илена е била един от първопроходците в практикуването на терапии, станали днес нещо обичайно. Статията описваше в подробности първата анестезия на един ламантин, осъществена от младата жена през 1973 год. Непосредствено до името й специален индекс препращаше към биографска справка в края на страницата. С трепереща ръка Елиът кликна върху връзката и с ужас откри годините на раждането и смъртта й: 1947–1976!

Без повече обяснения.

С поглед, втренчен в екрана, той се опита да разбере какво се е случило.

Ако Илена все още бе жива на 25 декември 1976 год, и въпреки това интернет страницата сочеше, че е починала през същата година, би трябвало смъртта й да е настъпила през някой от шестте последни дни на тази фатална 1976 година. Но кога? Как? Защо?

Елиът излезе от кафенето и тичешком стигна до колата си.

Трябва да се прегледат вестниците от това време!

Ето какво трябваше най-напред на направи. Потегли, без дори да даде мигач, и насмалко да бъде отнесен от един „Лексус“, който се движеше в насрещната посока. Последва непозволен обратен завой и старата Костенурка се понесе към Сити Хол; където се намираше седалището на Сан Франциско Кроникъл .

Там в продължение на двадесет минути той правеше неуспешни опити да паркира, но както и можеше да се очаква, броят на свободните места в този час на деня бе по-нисък от нула. Изнервен и нетърпелив, Елиът спря, образувайки паралелна колона с ясното съзнание, че когато се върне, колата няма да бъде тук. После се втурна задъхан в стъклената сграда, която приютяваше редакцията на известния вестник, и обясни, че би искал да направи справки в архивите за 1976 год. Младата жена от рецепцията му подаде формуляр за попълване с обяснението, че молбата му ще бъде изпълнена след няколко дни.