Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

Преди да излезе от стаята, Елиът го пита какво е станало с момчето на негова възраст, което е докарано заедно с него от мястото на катастрофата. Научава, че операцията току-що е приключила, но „за да се даде каквато и да било прогноза, трябва да се изчака събуждането на пациента“.

Фраза, която само няколко години по-късно самият той ще произнася не един или два пъти…

Останал сам в стаята, Елиът остава да лежи обезсърчен в своето легло, додето вратата не се отваря полека и едно красиво лице не надниква през пролуката.

— Съгласна съм — обявява Илена.

— Какво?

— За кафето — казва тя, повдигайки високо две картонени чаши.

Усмихнат до ушите, младият мъж грабва питието, което му подават.

— Всъщност, казвам се Елиът.

— А аз съм Илена.

През този ден на шестия етаж на болницата, в средата на манхатънската зима, два малки силуета, които съдбата току-що е събрала, не спират да си бъбрят до късно през нощта.

На другия ден отново се виждат, през следващите дни — също, разхождат се из улиците на града, излизат на пикник в Сентрал парк и обикалят музеите. Всяка вечер се връщат в болницата, за да научат новините за раненото момче, който все още е в кома.

А после идва и тази целувка, разменена под дъжда на излизане от кафене „Амстердам“, където са се спрели, за да изпият по чаша горчив шоколад и да хапнат по един чийзкейк с канела.

Тази целувка, която променя всичко.

Защото никога Елиът не е бил по-щастлив, отколкото в компанията на това мило момиче, обърнато към света, жизнерадостно и добронамерено, което е способно да преправи и преобрази света, докато яде парчето си пица.

И никога Илена не се е чувствала по-красива, отколкото през погледа на това загадъчно и привлекателно момче, с което съдбата я бе сблъскала по един толкова странен начин.

Този следобед разговарят часове наред в огромния парк, разпрострял се между небостъргачите на Ню Йорк.

Именно тогава те се научават как да се разбират един другиго.

Тя му говори за следването си по биология и за амбицията си да стане ветеринарен лекар. Той се интересува от точните науки и математиката. Тя го пита защо е прекъснал следването си въпреки добрите резултати. Вярно е, че е блестящ на изпитите, но твърди, че не става за нищо. Чисто и просто лекота на възприятията, ефект на числото 166, докъдето е стигнал неговият коефициент на интелигентност.

Когато Илена го пита какви са намеренията му за бъдещето, а той се затруднява с отговора, тя отгатва липсата на увереност в собствените сили и твърде голямата чувствителност, която често го принуждава да се затваря в себе си.

Затова един ден, без никакви предисловия, тя му поставя въпроса: „А защо не станеш лекар?“ Отначало той се прави, че изобщо не е чул какво го питат, но тъй като тя настоява, само повдига рамене.

И все пак въпросът на Илена се загнездва в главата му и продължава да го човърка до онази незабравима вечер, когато от болницата му известяват, че момчето, което е спасил, е излязло от комата и желае да го види.

Елиът влиза в стаята и се приближава до него.

Момчето, което лежи в нея, е французин. Въпреки десетте дни, прекарани в кома, той има смеещи се очи, жизнерадостна муцуна и леко иронична усмивка.

— Значи ти си моят спасител! — шегува се той, произнасяйки думите с лек акцент.

— Май е така — отвръща Елиът.

Двамата не са разменили, дето се казва, и три думи, но полъхът на взаимната симпатия вече се носи във въздуха.

— Сега ще има вечно да ти вися на гърба — обявява французинът.

— Така ли?

— Дотогава, докато не ти върна услугата и на свой ред не намеря повод да ти спася живота…

Елиът се усмихва. Поради радостта от живота, която излъчва, момчето тутакси му е харесало. Предугаждайки в него както пълната си противоположност, така и пълноценното си допълнение, той му подава ръка и се представя:

— Казвам се Елиът Купър.

— Аз съм Мат Делюка.

По-късно, когато ще се връща в мислите си към този период, Елиът ще си даде сметка до каква степен той е променил живота му, и то завинаги.

Една сутрин, за да последва едно момиче в метрото, той се бе качил в един вагон вместо в друг.

Този избор му бе спасил живота и му бе позволил да намери…

… любов,

приятел

и призвание.

В рамките само на няколко дни през онази далечна година той се бе превърнал в мъж.

Сан Франциско, 2006 год.

Елиът е на 60 години

Все още унесен в спомените от миналото, Елиът паркира на билото на Телеграф хил, след което продължи пеша по „Филбърт Степс“. Слезе по потъналите в туфи цветя стъпала и спря пред елегантната къщичка в стил „ар деко“. Тласна вратата, която преграждаше пътя към градината, и тъй като прозорецът бе полуотворен, почука по дървения капак и извика: