Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

За нещастие, поне засега той нямаше друг избор, освен да се примири с така създалото се положение.

Елиът седна в Костенурката и пое към болницата.

Един важен въпрос все по-силно тормозеше съзнанието му: трябваше на всяка цена да разбере какво бе станало с Илена.

Сан Франциско, 25 декември 1976 год.

Илена е на 30 години

16 ч. 48 мин.

Високо в небето, в сърцето на мъглата и вятъра, една птица със сребриста перушина пронизва облаците, за да се спусне над Сан Франциско. Летейки като стрела, тя прелита над Алкатрас и Острова на съкровищата, преди да кацне върху една от двете кули на Голдън Гейт. Огромен и елегантен, прочутият мост се е прехвърлил през залива с почти двукилометровия си разкрач до Саусалито. Неговите огромни колони, здраво закотвени в Пасифика, не се боят нито от ледените течения, нито от дебелата мъгла, която се увива като бръшлян около конструкцията му от огненочервен метал.

Кацнала над вълните, птицата навежда глава, за да се взре в живота на хората, които се движат в безредната си суетня двеста метра по-долу.

На моста колите се разминават и се изпреварват в непрестанен балет, организиран около шест пътни платна, отворени за движението. Всичко е един непрестанен шум, клаксони и метал, който вибрира.

Изведнъж в алеята, предназначена за пешеходци, се появява жена, крехка и деликатна, подобна на въжеиграч, който ходи по тънко въже.

Готова да падне.

Илена не би могла да обясни за какво е дошла тук. Тя просто се бе почувствала неспособна да се качи на самолета, за да се върне във Флорида. Тогава бе поискала от шофьора на таксито да я върне обратно в града. После, тъй като трябваше да отиде все някъде, тя се бе оставила на нозете си да я отнесат, където пожелаят, и те я бяха довели тук.

Застанала е на ръба, надвиснала е над бездната, измъчвана от непоносимо страдание, за което допреди малко дори не е подозирала. Всички около нея я смятат за силна, уравновесена и разумна, но този образ е само за пред хората. Истината е, че тя е ранима, обезоръжена, в плен на простичкото изречение — аз вече не те обичам, Илена , — което за по-малко време, отколкото дори е нужно за произнасянето му, бе взривило небосвода и хоризонтите й, изсмукало бе всичките й сили, цялото й желание за живот.

Приближава се до защитната ограда, за да погледне океана. Гледката е опияняваща и предизвиква замайване. Вятърът духа с ледените си вихрушки, вълните се блъскат и изхвърлят във въздуха снопове пяна, която създава впечатлението, че морето започва да ври и кипи. Елиът бе целият й живот. Какво ще представлява тя без него?

Илена се чувства слаба, изгубена. Болката, която я е обзела, е прекалено силна, непоносима и непреодолима. Внезапно мисълта, че животът продължава, я изпълва с по-голям страх от мисълта за смъртта. Тогава разбира защо нейните стъпки са я довели дотук.

И се хвърля в бездната.

Падането от височината на Голдън Гейт продължава четири секунди.

Четири секунди сетно, безвъзвратно пътуване.

Четири секунди в истинската ничия земя между два свята.

Четири секунди, в които човек не е вече съвсем жив…

… и все още не е мъртъв.

Четири секунди в празното.

Жест на свобода или лудост?

На храброст или на слабост?

Четири секунди, след които тялото се удря във водата със скорост 120 км/ч.

Четири секунди, след които…

… човек умира.

Сан Франциско, 25 декември 1976 год.

Елиът е на 30 години

17 ч. 31 мин.

През зимата нощта пада бързо.

Следобедът вече е само спомен. Навсякъде в града светлините се запалват едни след други, докато лунният сърп се възползва от дупка в небето, за да надникне срамежливо през облаците.

С отворени прозорци Елиът пътува по „Ембаркадеро“, големия крайбрежен булевард, който разделя града от морето. След всичко, което бе преживял днес, той не се чувства способен да прекара нощта сам, затворен в стъклената си къща. Страх го е да не полудее, бои се от това, което би могъл да направи…

Затова пътува като вятъра, оставяйки се на блестящите в далечината светлини да го водят през деловия квартал, където Трансамериканската пирамида — новият небостъргач, оформен като стрела — искри с хилядите си огънчета. Обезсърчен, той мисли за Илена, която би трябвало да лети в своя самолет. Как ли ще реагира тя на това брутално скъсване? Опитва се да си втълпи, че за нея нещата не ще бъдат чак толкова трудни, че тя лесно ще си намери друг мъж, който ще съумее да я обича по-добре от него, но в същото време усеща колко непоносима за него е подобна мисъл.