Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

— Скарахте ли се?

— Това не ти влиза в работата.

— Това ми влиза в работата, защото съм твой приятел и защото няма да те оставя да си провалиш живота!

— Слушай, бягай да чукаш твоите курвички и ме остави на мира!

Елиът затвори очи, стреснат от това, което бе произнесъл. Не можеше да продължава по този начин. Не биваше да ругае своя приятел. Трябваше да му разкаже това, което му се бе случило, и угнетението, в което се намираше.

Само че нямаше право на подобно нещо. Това бе част от цената, която трябваше да плати: да не разказва никому какво се бе случило.

Въпреки че ругатните на Елиът бяха го засегнали дълбоко, младият французин опита още веднъж да възприеме помирителен тон:

— Не разбирам какво става с теб, Елиът, но знам, че сигурно се чувстваш много нещастен, за да ми наговориш подобни неща. И смятам, че сам няма да се справиш със своите проблеми.

Елиът усети как сърцето му направо ще се пръсне. Наред с обичта на Илена приятелството, което Мат му засвидетелстваше, бе най-ценното нещо в живота му. Вече цели десет години двамата се допълваха, подкрепяха, разбираха…

Но днес Елиът се бе оказал в положение, от което можеше да излезе единствено сам. Неспособен да играе повече това представление пред своя приятел, той изведнъж взе възможно най-болезненото решение: да скъса с него, както вече бе скъсал с Илена.

— Искаш ли да ми доставиш поне малко удоволствие, Мат?

— Да, разбира се.

— Бъди така добър да ми се изметеш от живота…

Младият французин се поколеба за миг, сякаш не бе сигурен, че добре го е чул. Сетне кръвта му се вледени и произнесе почти без глас:

— Както искаш.

После наведе глава и се отправи към вратата. Достигайки до прага, той се обърна към Елиът с безумната надежда, че може би не всичко бе загубено. Ала всичко, което Елиът намери да му каже, бе:

— Оставям ти моя дял в плантацията, но това не е причина да идваш отново тук. Никога.

Сан Франциско, 2006 год.

Елиът е на 60 години

Когато отвори очи, Елиът се почувства обзет от треска. Трепереше, сякаш бе болен от грип. Но не беше грип. Беше тази гадост ракът, който го бе хванал в клещите си и към който се прибавяха и вторичните последствия от пътуването във времето. Мъчително се изправи, довлече се до банята, за да повърне в мивката. Скоро щеше да умре, но все още не ставаше въпрос за днес или утре. Както вече си бе създал навик, провери количеството на хапчетата: още четири. Много пъти досега се бе клел, че няма да гълта от тях, но този път беше абсолютно сигурно: никога повече кракът му нямаше да стъпи в миналото!

Пъхна се под душа и малко по малко възвърна силите си. Само преди няколко минути бе напуснал своя двойник след жестоко скарване в тоалетните на някакъв китайски ресторант. Хлапакът не изглеждаше кой знае колко добре и Елиът се упрекваше, че не е съумял да намери нужните думи, за да го успокои и утеши.

Облече се бързо пред огледалото в стаята.

Надявам се, че няма да правиш никакви глупости — помисли той, гледайки се в огледалото, но обръщайки се всъщност към онзи, по-младия.

Хвърли поглед през прозореца: в това коледно утро неколцина любители на сутрешните кросове вече тичаха по пясъка на плажа, докато върху ливадата на Марина Грийн младо момиче играеше на фрисби с кучето си.

Седна в колата и въпреки хладното утро я подкара с отворени прозорци, опиянявайки се от въздуха и от простичкото усещане, че е жив. Откакто знаеше, че краят му е близо, изпитваше любопитна смесица от еуфория и потиснатост. Намираше се лице в лице със смъртта, но също и с истината. За пръв път успяваше да изживява пълноценно настоящето, да удължи всяка секунда, сякаш му бе последната.

Прекосявайки с прилична скорост „Норт Бийч“, той се насочи към Коит Тауър. С Мат се бяха разбрали да се срещнат за малко излизане с яхта: спокойна мъжка разходка около залива, по време на която бе решил да му разкрие отдавна пазената тайна: природата на заболяването му и близостта на раздялата.

Ама че коледен подарък…

Честно казано, не знаеше много точно как щеше да реагира Мат. Приятелството им, което продължаваше от памтивека, никога не бе преставало дори и за миг. То представляваше някаква странна алхимия, изградена от привързаност, другарство и стеснителност, започнало преди четиридесет години по време на тежък инцидент, който бе останал един от най-решителните мигове в живота му.