Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

Малко по малко усмивката на Анджи изчезна, сякаш тя предчувстваше вече лошата новина.

— Какво има?

— Имам тумор в белия дроб.

— Какво? — извика тя, не можейки да повярва.

— Имам рак, Анджи.

Смаяна, тя остана безмълвна няколко секунди, а после попита със сподавен глас:

— Ти ще можеш ли, ще можеш ли… да се оправиш?

— Не, миличка, навсякъде има метастази.

— Мамка му…

Зашеметена, тя се хвана с две ръце за главата и остана така известно време. Когато отново я изправи, една сълза се стичаше по бузата й, но очевидно все още не бе изгубила всякаква надежда.

— Но… не се ли консултира със специалисти? Има нови технологии за лечение на рака със стволови клетки. Може би ако…

— Много е късно… — прекъсна я той с недопускащ възражение тон.

Анджи изтри сълзите си с ръкава на своя пуловер, но от това нямаше никаква полза: сълзите й течеха съвсем сами, без тя да може да ги спре.

— И откога го знаеш това?

— Два месеца.

— Но… защо не ми каза нищо?

— За да те предпазя, за да не ти причинявам мъка…

Тя изведнъж се нервира:

— Значи от два месеца насам всеки път, когато си говорим по телефона, ти ме оставяш да те засипвам с моите скапани проблемчета, без да сметнеш за необходимо да ми кажеш, че си болен от рак!

— Ти започваше първата година от болничната си практика, Анджи, това бе един доста напрегнат период за теб и…

— Мразя те! — извика тя, ставайки от масата.

Той се опита да я задържи, но тя го отблъсна и напусна, тичайки, ресторанта.

Дъждът се лееше като из ведро, когато Елиът на свой ред излезе от заведението. Небето бе покрито с дебело наметало черни облаци и гръмотевицата тътнеше почти непрестанно. Лекарят съжали, че не бе взел нито чадър, нито шлифер, защото лененото му сако бе успяло да прогизне за по-малко от две секунди. С мълниеносна бързина той разбра, че няма да му бъде много лесно да се добере до Анджи. Движението бе блокирано, такситата и автобусите — превзети с пристъп.

Първото му намерение бе да отиде до обръщалото на трамваите при кръстовището на „Пауъл“ и „Маркет стрийт“, но бързо се отказа от тази идея: дъждът не бе обезкуражил туристите, които напираха към това място, за да видят как операторите обръщат мотрисите в обратната посока едва ли не със силата на една човешка ръка. Прецени подобно чакане за безкрайно и се изкачи към площад „Юнион“ с надеждата да хване някоя от тях в движение. Но първите две, които преминаха покрай него, бяха до такава степен натъпкани, че дори и не опита своя шанс. В замяна на това успя да се вкопчи на стъпалото на третата в момента, в който тя изкачваше най-стръмната част от своя маршрут.

Остана в трамвая чак до последната спирка — „Фишерманс Уорф“, старото рибарско пристанище на Сан Франциско, днес колонизирано от ресторанти за туристи и магазинчета за сувенири. Треперейки от студ, Елиът отмина сергиите с морски дарове, където продавачите, демонстрирайки невероятно красноречие, ловко лишаваха от живот пълзящите във всички посоки крабове, преди да ги хвърлят в огромни тенджери, врящи по тротоарите, в очакване на поредния лакомник. Дъждът бе удвоил своята сила, когато пристигна на площад „Гирардели“. Мина покрай старата шоколадова фабрика и се упъти към Форт Мейсън 19 19 Форт Мейсън — военноморска крепост с тежка артилерия, построена в края на Гражданската война (1864 г.) и защитавала пристанището на Сан Франциско повече от 100 год., днес част от т.нар. „Парк Голдън Гейт“ (Golden Gate National Recreation Area). .

Мокър до кости, пронизван от тръпки, той продължи с бърза крачка своя път. Вятърът духаше с оглушителен вой и се смесваше с дъжда, за да го шиба с водните си камшици по лицето. При това физическо усилие болките в дробовете и в долната част на гърба бяха оживели, но те не можеха да му попречат да открие своята дъщеря. Той знаеше къде тя има навика да ходи в мигове на тъга и униние.

Най-накрая Елиът успя да стъпи върху пясъка на плажа, простиращ се между Марина Грийн и стария военен терен на Криси фийлд. Морето се бе разбушувало и огромни вълни хвърляха парцали пяна на десетки метри навътре в сушата. Елиът присви очи: Голдън Гейт почти бе изчезнал, погълнат от мъглата и ниските облаци. Плажът бе пуст, целият покрит с дебела дъждовна пелена. Изтича още няколко метра по него, викайки с всички сили:

— Анджи! Анджи!

Отначало му отговаряше само вятърът. Очите му се замъглиха и се почувства слаб и раним, почти на края на силите си.