Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

— Хм… Сигурен ли сте, че всичко е наред, Елиът? — попита тя, виждайки как той се сдобива с това мощно оръжие.

— Напълно, Нина — увери я той, отправяйки й усмивка в стил Джак Никълсън от филма „Сиянието“.

Елиът напусна съседския двор и се върна в своя гараж. Там се зае с методичното разрушаване на всичко, което — отблизо и отдалеч — му приличаше на канализация. Операцията отне поне половин час, предизвиквайки истинско наводнение. Всеки път, когато разбиваше поредната тръба, той проверяваше дали флакончето не бе заседнало в някоя извивка.

Не оставяй нищо на късмета. Продължавай, докато все още има някакъв шанс.

Точно така бе постъпвал винаги в своята професия и през тези тридесет и пет години кариера на хирург му се бе случвало понякога да спасява съвършено безнадеждни случаи.

Тогава защо не и днес?

С брадва в ръка, с вода, стигаща до коленете му, Елиът лесно би могъл да мине за душевноболен. Ако полицията вземе да се появи сега, не знам как ще избегна заточението в лудницата — рече си той, разрушавайки поредното парче от канализацията.

А може би бе точно такъв: луд, но лудият се мисли за мъдрец, докато мъдрецът сам признава, че не е нищо повече от един луд . Кой бе казал това? Шекспир? Иисус? Буда? Който и да е бил, имал е пълното право да го каже.

Но дори да бе луд, Елиът поне се чувстваше жив.

Жив.

ЖИВ.

Поредният удар на брадвата разруши последния остатък от канализацията.

На края на силите си, Елиът падна на колене в ледената вода.

Остана така известно време, изтощен и победен. Край, всичко бе свършено. Хапчетата бяха изчезнали завинаги.

И тогава, изведнъж…

То се появи: малкото стъклено флаконче с цилиндрична форма плаваше спокойно във водата.

Елиът се хвърли към него като към Светия Граал. Треперейки целият, той си избърса ръцете в ризата, преди да отпуши херметично затвореното флаконче. Осемте хапчета си бяха там, на сигурно и сухо. Обезумял, затънал в мръсотията, с юмруци, стискащи малкото цилиндърче, Елиът въздъхна с огромно облекчение.

Може би имаше само няколко седмици живот, но току-що си бе възвърнал най-важното.

Надеждата.

2006 год.

Елиът е на 60 години

Елиът дебнеше през прозореца идването на таксито, което бе поръчал. След като бе цапуркал из мръсните води в своя гараж, той бе сметнал, че никога няма да се отърве от отвратителната миризма, която се бе прилепила за кожата му, но хубавият горещ душ и чифтът чисти дрехи го бяха възвърнали към един по-цивилизован вид. За да спре наводнението, той бе завъртял спирателния кран и се бе видял принуден да използва банята на съседите. Оставаше му само да извика водопроводчик, но тази работа можеше да почака няколко часа. Най-важната и неотложна задача сега бе да отиде в града, за да се срещне с дъщеря си, която щеше да се появи направо от летището.

Погледна се в огледалото. На външен вид все още оставяше добри впечатления, но „отвътре“ всичко се пукаше по шевовете: болки в гръдния кош, мускулни спазми, бодежи в гърба и корема… Ракът вършеше своето дело — бавно, но сигурно.

В търсене на някакъв стимулант Елиът започна да тършува в едно от чекмеджетата на аптечката от лакирано дърво, но единственото, което успя да открие, бе наполовина изпушена цигара, съдържаща не само тютюн. Порови се в джобовете си, но не можа да намери запалката си: един „Зипо“, подарък от дъщеря му по повод настъпването на новото хилядолетие. Ядосан отиде чак в кухнята, където запали угарката джойнт с кибритена клечка. Не бе особен привърженик на леките наркотици и не се впускаше да защитава медицинските качества на канабиса. Въпреки това днес щеше да си позволи тази малка доза самолечение. Дръпна здраво два-три пъти от запалената цигара и глътките дим го накараха да се почувства малко по-силен и здрав. После затвори очи, за да изпразни съзнанието си от всякакви мисли, до мига, в който резките звуци на автомобилен клаксон не го извадиха от дълбокото му самовглъбяване.

Бе подранил няколко минути, когато пристигна в Loris Diner , любимия ресторант на дъщеря му. Качи се на етажа, където сервитьорката го настани на малка масичка до стъклената витрина, гледаща към „Пауъл стрийт“ Кацнал върху висока табуретка, Елиът се забавляваше да наблюдава хореографията на готвачите, които печаха стекове, бъркаха яйца, запържваха парчета бекон върху огромна готварска плоча. Това бе доста оригинално заведение, изцяло украсено в стил 50-те години на предходния век, в което се сервираха щедри порции класическа американска храна — от тази преди холестерола и изнурителните режими. Тази, която, следвайки добрия тон, всички подлагат на унищожителна критика, но която всички тайно обожават: бургери, пържени картофи, сладоледи, млечни шейкове. В средата на помещението шарен джубокс озвучаваше пространството с хитовете на Елвис, докато в дъното над поредица флипери висеше, окачен за тавана с плетеница от кабели, един истински класически „Харли-Дейвидсън“