Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

Днес, докато я гледаше да върви към него в ресторанта, той си припомняше първите години, когато я бе отгледал съвсем сам, без дори да наеме жена, за да му помага. В началото бе сметнал, че няма да се справи, и дори за малко се бе поуплашил. Какво трябваше да прави, за да се превърне в баща? Елиът нямаше и понятие, да не говорим, че това се оказа тайна, необяснена никъде и от никого. Да, той бе хирург педиатър, но този факт не се оказа от кой знае каква полза във всекидневния живот. Ако имаше нужда да й зашие коремчето или да й направи четворен байпас на сърчицето, той би бил полезен, но за радост случаят не бе такъв.

После бе разгадал голямата тайна: човек не се ражда баща, той става такъв. Като непрекъснато мисли кое би трябвало да е добро за неговото дете, и според това насочва всяко свое действие, всяка своя постъпка.

Бе чакал четиридесет години, преди да разбере, че нямаше друг отговор, нямаше друго решение, освен любовта.

Точно това, което не бе престанала да му повтаря навремето Илена, но през тези години Елиът имаше навика да й отговаря: „Де да беше толкова лесно“.

А то беше. То беше съвсем лесно.

— Привет, татенце — каза Анджи, навеждайки се, за да го целуне.

— Здравей, Wonder Woman 18 18 Алюзия с главната героиня на един от най-нашумелите анимационни (впоследствие и игрален) филми в САЩ. — отвърна й той, намеквайки за късата й поличка и дългите до бедрата ботуши.

— Как мина полетът ти?

— Много бързо: спах през цялото време!

Анджи се настани на табуретката срещу него, слагайки върху масата голяма връзка с ключове и миниатюрен хромиран мобилен телефон.

— Гладна съм като вълк! — заяви тя, грабвайки менюто, за да провери дали любимият й хамбургер е все още там.

Успокоена по този въпрос, тя се впусна в ентусиазиран разговор, сипейки хиляди анекдоти, свързани със следването й по медицина и с живота й в Ню Йорк. Анджи бе интелигентна и великодушна млада жена, настроена много идеалистически и вечно загрижена да върши добро във всичко, с което се захваща. Елиът не я бе подтиквал особено да избере медицинската кариера, но тя бе обърната към другите и твърдеше, че е наследила това си качество от него.

В този момент я намираше спокойна, лъчезарна, великолепна.

Хипнотизиран от звънкия й смях, леещ се на големи порции, той се питаше как ще се реши да й извести за своята болест. Никак не е лесно за едно двадесетгодишно момиче да научи изведнъж, че баща му е болен от рак в терминална фаза и че има само два-три месеца живот пред себе си…

Елиът добре познаваше своята дъщеря. Дори след заминаването й за Ню Йорк те бяха останали много близки. Въпреки своя вид и тяло на жена, тя все още бе едно чувствително дете и той се съмняваше, че би могла да реагира по улегнал и уравновесен начин на тежката истина, която щеше да й разкрие.

В своята професия по няколко пъти седмично той бе принуден да известява на неутешими хора, че тяхното дете, родител или близък не е преживял операцията. Това винаги бе труден момент, но с времето Елиът се бе научил да приема и това измерение на своята професия.

Да, в качеството си на лекар той бе във всекидневно съжителство със смъртта, но все пак ставаше дума за смъртта на други хора, не за неговата…

Разбира се, изпитваше известен страх от това, което го чакаше. Не вярваше нито във вечния живот, нито в прераждането. Знаеше, че това, което го очакваше, бе не само краят на земния му живот, но също и краят на живота му изобщо. Тялото му щеше да бъде изгорено в някой крематориум, Мат щеше да разпръсне пепелта му на някое симпатично място и баста! Край на играта!

Ето какво би искал спокойно да обясни на дъщеря си: че тя не би трябвало да се тревожи за него, защото той щеше да се справи с положението. Пък и при една по-обективна преценка смъртта не бе най-нетърпимата, върховната несправедливост: той не би махнал с лека ръка на възможността да поживее няколко допълнителни десетилетия, но все пак би било редно да се признае, че бе имал достатъчно време да вкуси от сладостите на живота, да изпита радостите, мъките и изненадите в него…

— А ти добре ли си? — попита внезапно Анджи, измъквайки го от размишлението.

Погледна я с нежност, докато тя повдигаше непослушната къдрица, падаща върху сините й очи.

Усети как гърлото му се свива и как го залива мощна вълна на чувства и вълнение.

По дяволите, точно сега не е моментът да се отстъпва!

— Трябва да ти кажа нещо, миличка…