Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

— Никакви колебания — отсече той.

Докато стържещият звук на апарата изпълваше помещението, Кристина изрази своето кредо:

— Тялото е едно от последните пространства на нашата свобода.

2006 год.

Елиът е на 60 години

След като бе пуснал водата от казанчето върху флакончето с хапчетата, Елиът, все още под влиянието на постигналото го разочарование, се бе изтегнал върху ъгловото канапе в хола. На обяд имаше среща с Анджи и не държеше да се появява пред дъщеря си с физиономията на зомби.

Притворил очи, той се бе заслушал в своето дишане, което би искал да е леко и равномерно, но всъщност бе тежко и неравно. Чувстваше, че се задушава, че е неспособен да си поеме дъх. Болестта, която действаше с пълна сила във вътрешността на неговия организъм, контрастираше с мекотата на светлината, процеждаща се през щорите на прозорците. Оттам долиташе шумът на морето и чуруликането на птиците. Навън животът продължаваше, но той вече не бе част от него. Въпреки слънцето тялото му бе разтърсвано от тръпки, несъмнено началото на треска. Същевременно усети и някакъв сърбеж в горната част на ръката, в началото на рамото. Не бе точно болка, а по-скоро усещането, че нещо го дращи. Потърка с ръка втвърдения мускул, но без особен резултат. Стана, съблече пуловера и вдигна ръкава на тениската.

Отначало не различи почти нищо: някакво неясно петно на ивици, зелено като бирена бутилка, се бе появило върху рамото му. Изпълнен с любопитство, застана пред широкото огледало в банята. В отражението на амалгамата бързо разбра, че странните жилки всъщност бяха букви, които възникваха една след друга!

За миг остана напълно слисан, питайки се какво му се случва. Накрая разбра…

— Ах! Малкият разбойник! — изръмжа той.

Износеното му сърце биеше до пръсване, но в душата си изпитваше чувство на голямо облекчение. Не, не бе полудял. Всичко това не се бе случило само в неговата глава. Тридесет години по-рано малкият хлапак се опитваше да му изпрати послание, татуирайки някакъв текст на рамото си.

Не е глупав момъкът… — помисли си той, приближавайки се до огледалото.

Там първо се погледна в очите и видя, че те блестяха. Беше глупаво, но той плачеше от радост. Несъмнено скоро щеше да умре, но все още не бе изпаднал в старческо слабоумие!

Върху рамото му с отвесни букви се бе разположил кратък надпис:

ОЧАКВАМ СЛЕДВАЩОТО ПОСЕЩЕНИЕ

Да, разбира се, че ще има следващо посещение, освен дето… бе проявил невероятната глупост да изхвърли хапчетата!

Паникьосан, той коленичи пред тоалетната чиния и бръкна с ръка докъдето можеше да стигне в канала, надявайки се, че флакончето не е било засмукано от струята.

Не, не биваше да мечтае.

Изправи се, ядосан и разочарован, но се опита да разсъждава спокойно. Откъде се оттичаха водите? Нямаше особено понятие: домашните ремонти, особено тези на водопровода и канализацията, в никакъв случай не бяха най-силната му страна. Тогава той се втурна към гаража и вдигна очи към тавана, където откри едно разклонение на канализациите. Последва пътя на главната тръба и стигна до лята метална плоча: преливник за утаяване и почистване. С малко късмет флакончето би могло да се спре точно тук. Отмести оловния капак, порови се с голи ръце в мръсотията, но не успя нищо да намери.

Това бе краят на приключението. Флакончето навярно бе продължило пътя си към пречиствателната станция и вече не съществуваше абсолютно никакъв начин да го открие.

Ама че идиотщина, бе провалил всичко, поддавайки се за миг на калпавото си настроение!

Какво би могъл да опита още? Напълно отчаян, излезе на улицата и позвъни на най-близките си съседи, двойка старци, любители на стероидните хормони и виаграта, по чиито лица имаше повече следи от лифтинг, отколкото бръчки, обзети от натрапчивата идея да поддържат във форма телата си и да следват здравословен начин на хранене.

— Здравейте, Нина — поздрави той своята съседка.

— Здравейте, Елиът, какво Ви води при нас? — попита тя, разглеждайки го от главата до петите, изненадана, че го вижда да се появява пред вратата й, целият изцапан с миризлива кал.

Тя и преди не ме обичаше кой знае колко — помисли си той. — Само това оставаше, да обича престъпника, който пуши, пие истинско кафе и яде месо, пълно с холестерол…

— Дали Пол би могъл да ми услужи с някои сечива?

— Пол отиде да плува, но елате да видите под навеса, ако намерите нещо…

Елиът я последва до горепосочения навес, където наистина откри своето щастие под формата на противопожарна брадва.