Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

И въпреки това…

Въпреки това снимките, които държеше в ръце, бяха прекрасно доказателство, че цялата тази история бе истинска. Върховно научно доказателство — помисли си той, позовавайки се на пълното сходство в отпечатъците на двамата души.

Зареян в мислите си, той несъзнателно си играеше с камъчето на запалката, която Малдън му бе върнал, предизвиквайки рояци искри. После затвори капачето и рязко стана от стола. Невъзможно бе да стои спокойно и да се отдава на съзерцание! През последните часове би трябвало да е погълнал поне дузина кафета. Страхът, който бе изпитал през тази нощ, не бе изчезнал, но сега се бе смесил с възбудата, че преживяваше нещо, което далеч надминаваше скромната му персона. Той бе обикновен човек, комуто се случваше нещо необикновено. Докъде ли щеше да го доведе всичко това? Нямаше никаква представа. В близките дни щеше да навлезе в света на непознатото и не бе сигурен дали имаше познанията и качествата да се изправи пред онова, което го очакваше.

Наля си още една чаша кафе и отвори прозореца, гледащ към улицата. Тъй като бе сам в стаята, запали нервно цигара, която изпуши докрай, внимавайки да се предизвика включването на датчика за дим. Вече няколко минути един въпрос препускаше бясно в главата му. Имаше ли начин да влезе във връзка с този свой „дубликат“ от бъдещето? Защо не? Но как да постъпи и какво послание да му изпрати?

Поразсъждава няколко минути върху този проблем, но така и не намери правдоподобно решение. Като комета, дошла от бездната, една безумна идея озари съзнанието му, но той побърза да я отхвърли. Не, не биваше да се хвърля на първото, което му дойде наум, трябваше да се успокои, да престане да мисли за тази история и да се върне към своята работа.

Изпълнен с добри намерения, Елиът се настани на една маса, отрупана с купчини медицински досиета, за да приключи докладите за извършените операции. Въпреки това само след две-три минути той се отказа от подобно поведение, граничещо с преструването. Как да се съсредоточи след необикновените преживявания от последните два дни! Погледна часовника си: според графика имаше операция чак след два часа и с малко късмет можеше да намери някой, който да го замести на дежурството. Със светкавичен жест свали лекарската си блуза, грабна сакото си и изчезна от отделението.

Пет минути по-късно бе напуснал болницата.

Докато излизаше от паркинга, той се размина с един от характерните камиони на Federal Express . Опиянен от това, което се канеше да преживее, той повдигна рамене в жест на предизвикателство.

FedEx и UPS можеха пасти да ядат.

Той, Елиът Купър, щеше да изпрати послание тридесет години напред в бъдещето.

2006 год.

Елиът е на 60 години

— Имам резултатите от твоя анализ — чу се в слушалката гласът на Белоу.

— Казвай да видим какви са.

— Какво да ти кажа, доста екзотични са твоите вещества: смес на растителна основа, основно листа от черница и мушмула.

Елиът не можеше да повярва на ушите си.

— И нищо друго?

— Не. Ако искаш да чуеш моето мнение, това лекарство едва ли е в състояние да излекува каквото и да било, по-скоро е най-обикновено плацебо.

Зашеметен, лекарят постави внимателно слушалката върху вилката. И тъй, в хапчетата нямаше магически съставки. Възрастният камбоджанец, вълшебната приказка за изпълняването на едно желание, надеждата да види отново Илена… Всичко това си беше чист фолклор. Метастазите на рака трябва да са засегнали мозъка му. Срещата с тридесет години по-младия свой „дубликат“ несъмнено се бе състояла единствено в болната му глава: чисто и просто бълнуване на човек, който бе стигнал до края на своя живот и който се боеше от смъртта.

Сега и функцията на сънищата му се струваше очевидна! Нямаше смисъл да се търсят всевъзможни научни обяснения, това бе въпрос на психоанализата. Сънищата не са нищо друго, освен проявления на изтласканите желания, нещо като аварийна клапа, позволяваща на несъзнаваното да се изразява, без да излага на опасност психическото равновесие. Елиът бе почукал на вратата на Алберт Айнщайн, а бе му отворил Зигмунд Фройд.

Ето че едно най-обикновено телефонно позвъняване го бе накарало да стъпи на земята. Магията бе изчезнала и в безмилостната светлина на утрото онова, което му бе изглеждало толкова реално през нощта, се бе превърнало през деня в налудничава химера. Толкова много бе искал да повярва в тази възможност, но не… Това прекрасно приключение, това кратко пътешествие през завоите на времето не бе нищо друго, освен театрална постановка на собственото му съзнание. Болестта и неизбежността на смъртта го бяха накарали да гради фантастични образи и събития, свързвайки ги с възможното завръщане към един съдбовен период от неговото минало?