Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

Истината бе, че умираше от страх. Отказваше да приеме, че животът му вече бе приключил. Всичко бе преминало толкова бързо: детство, юношество, младост, зряла възраст… Няколко примигвания, няколко срещи със света и трябваше вече да си отива! По дяволите, шестдесет години бяха твърде малко, съвсем недостатъчни! Елиът нямаше впечатлението, че вече се е превърнал в старец. Преди да установят заболяването му, той бе във върхова форма. По време на хуманитарните мисии се катереше по планините, оставяйки често зад себе си младоци по на тридесет или четиридесет години. Ами Шарика, индийската интернистка, красива като слънце, нали с него искаше да излиза, а не с някой от хлапаците, които едва започваха лекарската си кариера?

Но край! Всичко бе свършено. Нямаше какво друго да го очаква в близкото бъдеще, освен смъртта и страха.

Страхът да вижда как тялото му отслабва от ден на ден.

Страхът от страданието и от загубата на своята автономия.

Страхът да умира съвсем сам в бялата болнична стая.

Страхът да изостави дъщеря си в този несигурен свят.

Страхът, че в края на краищата животът му не бе имал особен смисъл.

Страхът от неизвестността, която го очакваше след това . След като душата му отлети и премине в отвъдното .

Поврага…

Елиът избърса гневната сълза, която издайнически бе потекла по бузата му.

В момента някаква гадна болка му човъркаше вътрешностите. Мина през банята, порови се в аптечката за нещо обезболяващо и си наплиска лицето. Погледна се в огледалото. Човекът, който го гледаше оттам, имаше трескави и кръвясали очи.

Колко време му оставаше? Няколко дни? Няколко седмици? Както никога той усещаше неотложността да живее, да тича, да диша, да общува, да обича…

Не би могло да се каже, че бе провалил живота си: бе баща на прекрасна дъщеря, която обожаваше, няколко десетилетия бе вършил полезни неща, бе пътувал, бе изпитвал удовлетворения и радости, бе прекарал прекрасни мигове с Мат.

Но винаги му бе липсвало нещо.

Илена…

След смъртта й преди тридесет години той бе живял на пресекулки, по-скоро като зрител, отколкото като актьор в пиесата на своето съществуване. Вярно е, че напоследък бе имал наивността да повярва в идеята за пътешествие във времето.

Да изпита леко налудничавата надежда да види отново Илена, преди да умре.

Но в този миг илюзията си бе отишла и той страдаше от лекотата, с която се бе оставил да бъде измамен. Ще престанеш да изпитваш болка, когато престанеш да се надяваш — казваше народната мъдрост.

Тогава, за да угаси завинаги и последната искрица надежда, която все още блестеше в сърцето му, той хвърли флакончето с хапчетата в тоалетната чиния.

Поколеба се за миг…

… после пусна водата от казанчето.

1976 год.

Елиът е на 30 години

Елиът паркира своята Костенурка в „Мишън Дистрикт“ 13 13 Квартал в централната част на Сан Франциско, чието название („Мисията“) отразява Шестата калифорнийска мисия на испанските католически свещеници, които през 1776 г. се заселили по тези места. на „Валенсия стрийт“. В този час на деня испанският квартал на Сан Франциско вече гъмжеше от народ. Със своите евтини магазинчета, своите taquerias 14 14 Евтина закусвалня, където се продава тако — традиционно мексиканско ястие, състоящо се от царевична питка (палачинка), пълнена с месо, риба или зеленчуци. и сергии с плодове, „Мишън Дистрикт“ бе едно от най-живописните места в града.

Лекарят тръгна по булеварда сред неговата шумна и шарена тълпа. Навсякъде по улицата фрески в ярки и живи багри оживяваха фасадите на постройките. Елиът се спря за малко пред тези очарователни стенописи, над които като че ли витаеше сянката на Диего Ривера. Но не бе дошъл тук, за да се прави на турист. Пое отново по пътя си и дори ускори крачка. Мястото излъчваше известна първичност и скрита енергия, която се харесваше на онези, които предпочитаха лошите компании, но имаше и своите отрицателни страни като например гангстерите чиканос 15 15 Чикано — американец от мексикански произход. , които имаха навика да се нахвърлят с ругатни срещу минувачите и по този начин да развалят дружелюбната атмосфера на квартала.

На кръстовището с „Долорес стрийт“, след поредица от клубове по салса и магазинчета за религиозни стоки, Елиът най-сетне забеляза табелата, която търсеше.

Той отвори вратата на магазинчето и се натъкна с един малко извратен постер на Фреди Мъркюри. Преоблечен в женски дрехи, солистът на Куин имитираше сексуален акт по един твърде краен начин. На стойка, поставена до касата, новичък грамофон с усилен докрай звук изпълваше пространството с ритмите в стил реге на Боб Марли, които вече бяха започнали да излизат на мода, откакто година преди това Ерик Клептън бе изпял своята версия на „Застрелях шерифа“.