Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

— Какво ти се е случило, Елиът? — попита го Малдън, излизайки на терасата и посочвайки на свой ред купчините парченца стъкло. — Да не са стреляли по прозореца ти?

— Бих искал да вземете отпечатъци от тази запалка — обясни наивно Елиът, сякаш ставаше въпрос за най-обикновена формалност.

Като старателен ученик Дъглас вече бе извадил бележник и писалка.

— Налице ли е взлом или кражба? — осведоми се той.

— Не съвсем — отвърна Мат. — Това е малко по-сложна история…

— Ако не подадете жалба, не можем да направим нищо за вас! — отбеляза младият инспектор с нотка на раздразнение.

— Спокойно, Дъглас! — намеси се Малдън.

Елиът бе започнал да разбира, че ще срещне немалки трудности при даването на каквото и да било обяснение. Под претекст, че иска да им направи кафе, той отведе стария полицай в кухнята, за да си поговори на четири очи с него.

— Сега, Елиът, обясни ми какво се е случило — настоя Малдън, палейки пурета и издишвайки облак дим.

Тъй като младият лекар запази мълчание, Малдън си припомни първата им среща. Въпреки че оттогава бяха минали почти двадесет години, споменът за нея бе толкова свеж, сякаш се бе случила вчера.

Една дъждовна вечер той бе повикан, за да установи самоубийството на жена, хвърлила се от високите етажи на жилищен блок в централната част на града. Според документите, които бе намерил в трупа й, тя се казваше Роуз Купър. Изпълнявайки задълженията си, той трябваше да съобщи ужасната новина на нейния съпруг и на невръстния й син.

По това време Елиът бе навършил едва дванадесет години. Малдън си спомняше за него като за привлекателно, интелигентно и чувствително момче. Не бе забравил и срещата си с баща му: делови мъж, който като че ли не се бе трогнал особено от известието за смъртта на жена му. Но това, което Малдън помнеше най-добре, бяха белезите и синините, които бе забелязал по ръцете на детето.

Още по-точно казано: стигматите. Които той по-скоро бе отгатнал, отколкото видял. Може би именно тази му изострена интуиция го правеше добро ченге: Малдън „подушваше“ нещата. А в конкретния случай ги усещаше още по-силно, защото той също бе имал баща, който редовно го бе „възпитавал“ с помощта на колана си, връщайки се у дома след края на работното време в завода.

Разбира се, би могъл и да си затвори очите: по онова време никой не обръщаше особено внимание на подобни неща. Но той се бе върнал да види Елиът на другия ден. Бе се възползвал от това, за да подхвърли на баща му няколко кратки изречения, да му покаже, че „знае“ и че ще го държи занапред под око. Така неусетно Малдън бе продължил да наглежда Елиът и да се интересува от успеха му в училище. Такъв бе неговият малко утопичен възглед за занаята му: една полиция, близка до хората, която да не се ограничава само с преследването и залавянето на престъпниците.

Полицаят пое чашата с кафе, която му бе протегнал лекарят, и си потри очите, за да прогони нахлуващите спомени. Трябваше да се съсредоточи върху сегашните проблеми.

— Ако не ми кажеш нищо — настоя Малдън, — няма да мога да ти помогна.

— Това ми е пределно ясно — потвърди Елиът, — но…

— Но какво?

— Когато майка ми си отиде, Вие настояхте да Ви имам доверие и ми обещахте, че когато имам нужда от помощ, Вие ще бъдете край мен…

— Това продължава да е в сила, синко.

— Е добре, днес аз имам нужда от Вас. Имам нужда не само от полицая, но и от приятеля Малдън: от полицая — за да направи този анализ на отпечатъците, и от приятеля — за да ми се довери дори ако засега не мога да му дам никакво свястно обяснение.

— Мда — въздъхна Малдън, — търкаляш красиви фрази, но аз не мога да предприема изследване на пръстови отпечатъци просто ей така! Необходими са разрешения, трябва да се пишат доклади. Когато се вземат отпечатъци, се вика бригада от техническата лаборатория. На всичко отгоре подобно нещо може да се проточи няколко дни, дори няколко седмици…

— Но резултатът ми трябва много бързо!

За минута Малдън потъна в размишления, чешейки се усилено по главата. От известно време неговата звезда в комисариата бе помръкнала. Официално го упрекваха, че пет пари не дава за официалната йерархия и често използва не съвсем праволинейни методи, за да постигне целта си. Всъщност не можеха да му простят праволинейността, че бе тласнал прекалено далеч едно разследване за корупция, засегнало редица важни клечки в градската община.

Малдън знаеше, че го държат на мушка и че новият му помощник бе прикрепен към него най-вече за да го следи в изчакване да направи погрешната стъпка. Достатъчно много причини, които би трябвало да го подтикват към предпазливост и благоразумие, но, от друга страна, той бе длъжен да изпълни даденото обещание. Обещание, което бе дал преди двадесет години на едно дете, което току-що бе загубило своята майка.